Въпреки големия наклон на тази пътека, конете не можеха да се подхлъзнат в пропастта, защото тя не представляваше гладка скала, а беше покрита с натрошени камъни. Колкото по-надолу се спускаха, толкова по-тъмно ставаше наоколо. Олд Файерхенд беше качил Елен Патерсън на коня си, вървеше отстрани и я подкрепяше. На всички се стори, че спускането продължи часове; най-после наклонът свърши, пътят стана по-равен, а скалната пукнатина се разшири дотолкова, че образува нещо като голяма зала без покрив. Тук Винету се спря и каза:
— Вече сме почти в долината. Ще останем тук, докато тъмнината ни позволи да се промъкнем незабелязано покрай индианците юта. Отведете конете назад, където има вода, и затъкнете устата на пленниците, за да не вдигат шум!
Той взе няколко ловци със себе си, за да им покаже къде се намират. Отпред, където «залата» отново се стесняваше, се виждаше изход; който беше толкова тесен, че през него едва можеха да минат един до друг двама души. Този проход водеше пак нагоре, но не стигаше много далече. След няколко завоя мъжете се озоваха пред естествена завеса от пълзящи растения. Винету ги отмести малко встрани и те видяха пред себе си стара гора от високи и дебели дървета с такива гъсти корони, че последната светлина на деня не можеше да проникне през тях.
Винету се промъкна напред, за да се огледа. Когато се върна, съобщи:
— Вдясно от нас, на север, горят много огньове под дърветата.
Там лагеруват юта. В долната част на долината е тъмно. Ще се прокраднем през нея. Може би там изобщо няма индианци. Най-много да са поставили двама или трима души да пазят входа на Еленовата долина. Ще можем лесно да обезвредим тези постове и да напуснем безопасно долината, но при условие че Червения Корнъл не се намира в нея. Трябва да разберем непременно какво е станало с него. Затова, щом стане още по-тъмно, Винету ще се промъкне към огньовете заедно с Олд Файерхенд и Олд Шетърхенд, за да научи нещо.
След два часа тримата тръгнаха. Предпазливо закрачиха из гората. Нищо не се виждаше и нищо не се чуваше. Огньовете горяха доста надалеч. Бяха много. По техния брой можеше да се заключи, че тук лагеруваха много индианци. Тримата се промъкваха от дърво на дърво. Винету беше първи. Колкото повече наближаваха огньовете, толкова по-лесно изпълнима ставаше задачата им. Светлината от пламъците улесняваше различаването на предметите пред тях. Движеха се покрай дясната страна на долината. Огньовете се намираха към средата й. Може би червенокожите нямаха доверие на каменната стена. Скалните отломъци, забили се в земята, след като бяха изпочупили няколко дървета, доказваха, че много лесно може да се откърти и да падне някое парче от високата скална стена. Тримата мъже напредваха бързо. Вече се бяха изравнили с първите огньове. Вляво от тях гореше силен голям огън, който беше отделен малко настрана от останалите. Край него седяха петима вождове, които се разпознаваха по орловите пера, поставени в косите им.
Тъкмо в този миг един от тях се изправи. Беше хвърлил бойната си мантия. Горната оголена част на тялото, ръцете и лицето му бяха изписани с крещящо жълта боя.
— Таб-вагаре! ((юта) — Жълтото слънце. Б. а.) — прошепна Винету. — Той е вождът на капоте-юта и притежава силата на мечка. Вижте тялото му! Какви едри и здрави мускули, какви широки гърди!
Таб-вагаре направи знак на един друг вожд, който също стана. Този индианец беше по-висок от другия и едва ли бе по-малко як.
— Това е Тсу-ин-кутс (Четири бизона. Б. а.) — обясни Олд Шетърхенд. — Получил е такова име, защото преди години е убил четири бизона само с четири стрели.
Двамата вождове размениха няколко думи помежду си и се отдалечиха от огъня. Може би искаха да отидат при постовете. Те заобиколиха другите огньове и така се приближиха значително към отвесната стена на скалите.
— Ах! — обади се Олд Файерхенд. — Ще минат близо покрай нас. Какво ще кажеш, мистър Шетърхенд, да ги пипнем ли?
— Да ги хванем живи?
— Разбира се!
— Би било хубав номер! Лягай бързо на земята! Заеми се с първия, а аз с втория!
Двамата юта се приближаваха. Вървяха един след друг. Изведнъж иззад тях изскочиха две фигури. Два силни юмручни удара — и двамата се строполиха на земята.
— Добра работа! — прошепна Олд Файерхенд. — Хванахме ги. А сега бързо да ги отнесем в нашето скривалище!
Всеки от двамата взе по един от индианците на гръб. Винету остана да ги чака, а те се отправиха към скривалището в скалите. Там оставиха новите пленници, които веднага бяха вързани, и се върнаха при Винету. Апачът чакаше на същото място. Сега не беше толкова необходимо да подслушват останалите трима вождове, ала трябваше да издирят мястото, където се намираше Червения Корнъл с бандата си. За тази цел се налагаше да пребродят цялата долина. Тримата смели мъже продължиха да вървят покрай високите скали, като оставиха огньовете от лявата си страна.