Няколко секунди изминаха в хаотично тичане насам-натам. Всеки търсеше оръжията си. В огньовете бяха нахвърляни дърва, за да има достатъчно светлина за битката. Разнасяха се викове и крясъци. В гората отекваше многократно бойният вик на индианците. Трясъкът на изстрелите се приближаваше все повече. Тъмни силуети пробягваха от едно дърво към друго и дулата на пушките им бълваха пламъчета.
Юта отговаряха на стрелбата; отначало стреляха поединично и безразборно, но после образуваха отделни групи, които можеха да окажат сериозна съпротива. Нямаше едно общо полесражение, а около всеки огън се разгоряха отделни схватки.
Да, наистина нападаха навахите. Бяха се опитали да изненадат юта, но не успяха да обезвредят безшумно постовете при изхода на долината. Техните предсмъртни викове предупредиха неприятелите им и сега трябваше да се бият гърди срещу гърди с тях; изходът от битката щеше да се реши от храбростта и броя на участвуващите в нея.
Оказа се, че индианците юта превъзхождат навахите по численост. Освен това познаваха местността по-добре от неприятелите си и ето защо постепенно навахите бяха изтласкани, въпреки че се биеха изключително храбро. Схватките се водеха с огнестрелно оръжие, ножове и томахоки. За тримата скрити зрители битката на живот и смърт между двете индиански племена беше изключително вълнуваща гледка. На една страна се биеха двама, надавайки страхотни викове; на друга страна пък неколцина се избиваха в сатанинско мълчание. Където някой паднеше, противникът му веднага скачаше върху него, за да му вземе скалпа и да загуби може би в следващия миг своя собствен скалп.
От тримата вождове, които бяха седели край огъня, двама се биеха ожесточено заедно с воините си, за да ги въодушевяват с личния си пример. Третият се беше облегнал на едно дърво близо до огъня, следеше внимателно развоя на битката и високо крещеше заповедите си наляво и надясно. Той бе пълководецът, който държеше в ръцете си всички нишки на отбраната. Дори и когато навахите бяха отблъснати далеч назад, той не напусна мястото си.
Битката се отдалечаваше все повече и повече. Вече беше време за тримата неволни свидетели да се погрижат за сигурността си. Пътят им към скривалището бе свободен. Слязоха от дърветата. Вождът все още продължаваше да стои на същото място. Шумът от битката се чуваше доста надалеч.
— А сега обратно! — каза Винету. — По-късно ще бъдат запалени огньовете на победата и тогава ще бъде късно за нас.
— Няма ли да пипнем и този вожд? — попита Олд Шетърхенд.
— Да. — отвърна Олд Файерхенд шепнешком. — Аз ще… Той млъкна учудено. Из тъмнината изскочи като светкавица дребно, слабовато и накуцващо човече, замахна с пушката си и повали вожда на земята с добре прицелен удар на приклада. После хвана индианеца и го повлече назад в тъмнината. Същевременно от устата му се чуха не много високо казаните, но съвсем разбираеми думи:
— Каквото могат Олд Шетърхенд и Олд Файерхенд, туй можем и разбираме най-често и ние саксонците!
— Хобъл Франк! — не скри учудването си Олд Файерхенд. — Това човече е полудяло. Трябва бързо да го последваме, за да не направи някоя глупост.
— Съвсем не е полудял! — отвърна Олд Шетърхенд. — Вярно, той е забавен дребосък но е смелчага и съвсем не е лекомислен. Учил съм го на много неща и мога да кажа, че просто му се радвам.
Затичаха се след Франк и изчезнаха в тъмнината. Почти бяха достигнали входа на скривалището си, когато чуха точно пред себе си изстрел. Веднага след това се разнесе смехът на Франк:
— Глупако, та внимавай къде се целиш! Ако искаш да ме улучиш, не бива да стреляш в луната! Ето каквото ти се полага и лека нощ!
Последва тъп удар, а после настана тишина. Тримата продължиха да вървят напред и се натъкнаха на Франк:
— Назад — заповяда той. — Тук се стреля!
— Стой, не стреляй! — предупреди го Олд Шетърхенд. — Ние сме!
— А, Олд Шетърхенд! — заговори Франк на родния си диалект. — Благодари на бога, че си отвори устата! Ако не те бях познал по гласа, честна дума, щях да те направя на решето.
— Защо си напуснал скривалището? — попита Олд Шетърхенд.
— Само грижата ми за вас ме накара да навлека ризницата си. Едва бяхте тръгнали, и се раздадоха такива крясъци, сякаш враговете на тевтонците се бяха врязали в редиците им. После дочух стрелбата и започнах да бера страх заради вас. Ето защо грабнах пушката си и се измъкнах, без другите да забележат нещо в това абсолютно затъмнение. Наляво се стреляше. Вие се бяхте отправили надясно; натам тръгнах и аз. И там край едно дърво стоеше вождът като истукан. Това ме ядоса и аз го цапардосах вертикално, след което той падна на земята хоризонтално. Реших да го занеса на сигурно място и го повлякох. Но по едно време ми дотежа и седнах за малко върху неговия корпус юрис да си почина. Тогава отнякъде се промъкна някакъв червенокож четник и се прицели с пушката в мене. Избих я встрани и куршумът й отлетя към Млечния път. С помощта на моя приклад го положих редом до вожда. А сега какво ще правим с тези момчета? Не мога да ги мъкна сам.