След оттеглянето на юта устата на пленниците бяха освободени от кърпите. Но когато поискаха да бъдат пуснати, им обясниха накратко, че намеренията им са разгадани още в Гората на водата, където бе забелязано съобщението с огнените сигнали; затова засега им отказаха да ги освободят. После пленниците вече не пророниха нито дума.
Сега трябваше преди всичко да огледат труповете на убитите бели. Те бяха умрели при големи мъки. Мъжете, които ги бяха наобиколили, бяха видели и преживели много неща. Но въпреки това ги побиха тръпки от ужас, когато видяха телата на мъртъвците, покрити с многобройни рани. Трамповете бяха пожънали, каквото бяха посяли. Най-лоша се оказа участта на Корнъл. Висеше завързан за кола надолу с главата напълно гол, също като всички негови съучастници. Червенокожите си бяха поделили дрехите им помежду си. Откраднатата от Корнъл скица на съкровището беше изчезнала. Ако не успееха да я получат обратно от юта, трябваше да разчитат само на онова, което знаеше Олд Шетърхенд за мястото, където лежаха скрити легендарните съкровища, освен ако двете Мечки случайно не пожелаеха да разкрият тайната на Сребърното езеро.
Свалиха мъртъвците от коловете на мъчението, положиха ги един до друг и ги затрупаха с камъни. После, водени от Винету, всички се отправиха към Сребърното езеро по таен и заобиколен път.
Петнадесета глава
При Сребърното езеро
Пред очите на белите се разкри величествен пейзаж, когато след няколко дни се приближиха вече до целта на изпълненото си с трудности пътуване. Техният път водеше през не много стръмен каньон, от двете страни на който се издигаха като вкаменели колоси огромни, високи скални маси с такива блестящи цветове, че просто заслепяваха очите. Към небето се извисяваха огромни пирамиди от пясъчници една до друга или пък една зад друга, също като декори; тези устремени към небесата пирамиди се състояха от различно оцветени пластове, наподобяващи етажи. Те ту образуваха прави отвесни стени, ту приличаха на стари замъци със своите многобройни колонади, издадени напред ъгли, ръбове и стърчащи нагоре остри върхове. Слънцето беше застанало косо над тези великолепни творения и под лъчите му проблясваше цялото им неописуемо великолепие от цветове. Някои скали имаха блясъка на най-светлото синьо, а други — на наситено златисточервено. Между тях се намираха жълти, маслиненозелени и блестящи огненомедни пластове, докато в падините се таеше тъмносиня сянка. Но цялата тази картина беше мъртва, мъртва, докъдето стигаше погледът на пътника. Липсваше й живот, липсваше й движение. Между скалите не течеше ни капка вода, не се виждаше ни стръкче трева и в дълбокото дъно на каньона. По безжизнените каменни стени не се забелязваше нито едно клонче, нито едно-единствено зелено листо, чийто цвят би зарадвал окото.
Но някои следи, които ясно личаха по скалите и от двете страни на каньона, доказваха, че тук в някои годишни времена тече вода. Тогава сухият сега каньон се превръща в корито на широка, дълбока и буйна река, която излива водите си в Колорадо. По това време каньонът става недостъпен за човешки крак и само много рядко някой смел уестман или индианец може да поеме риска да се впусне в развълнуваните води с крехкото си и несигурно кану.
По тази причина дъното на каньона беше покрито със заоблени камъни, между които имаше пясък. Това правеше пътя труден, защото заоблените камъни се изплъзваха изпод копитата на конете при всяка крачка и ги изморяваха толкова много, че от време на време трябваше да спират, за да си отпочинат животните.
Олд Файерхенд, Олд Шетърхенд и Винету яздеха начело. Олд Файерхенд оглеждаше местността с такова внимание, което не можеше да не направи впечатление. На едно място, където две огромни каменни колони допираха нейде високо челата си, оставяйки долу помежду си разстояние, не по-широко от три метра, стесняващо се навътре още повече, ловецът спря коня си, хвърли наоколо изпитателен поглед и каза:
— Сигурно това е мястото, откъдето излязох, когато открих жилата. Но нека най-напред се огледам. Възможно е и да се лъжа.