— Правилно, оттичането! Трябва тепърва да се погрижим за него. Мисля, че на първо време ще ни свърши работа една помпена инсталация, с чиято помощ ще можем да изкачваме и изхвърляме водата през височината, която преодоляхме. Оттам нататък тя сама ще се стича през процепа към каньона. Всичко това наистина изисква машини. Но те не са проблем. За два месеца ще можем да имаме всичко необходимо. Обаче има нещо, което ме кара да се замисля: кому принадлежи тази земя?
— На тимбабачите. Авторитетът на Винету ще е достатъчен да ги склони да ни я продадат, а после ще регистрирам официално продажбата пред властите.
— Това ме удовлетворява. Най-важното остава възможността да се докарат водите на езерото дотук. По време на по-нататъшното ни пътуване ще се оглеждам да видя какво може още да се направи. Да продължаваме напред!
Затрупаха отново малката цепнатина, отворена от Олд Файерхенд. После всички се качиха на конете, за да продължат прекъснатото си пътуване.
Минаха през нещо като овраг, където пленниците и пазачите им ги бяха чакали; той представляваше един улей, образуващ многобройни извивки, отдавна издълбан от водата в скалата, който на най-тясното си място беше широк три метра, а в най-широкото — не повече от шест метра. И тук нямаше никаква растителност. Някогашният поток бе пресъхнал изцяло и може би само през пролет та задържаше малко влага, но тя не беше в състояние да осигури живот на някакви растения.
Още не бяха достигнали Сребърното езеро, когато някогашното речно корито се разшири изведнъж, за да образува малко, равно място, оградено от скалите, сред което имаше неголямо езеро. Тук за първи път от доста време видяха трева. Конете бяха твърде изтощени от жегата, липсата на вода и трудния път. Не се подчиняваха вече на ездачите си, а искаха да пасат. Всички скочиха на земята и ги оставиха да задоволят глада си. Събраха се на групи и заговориха за богатствата, които се надяваха да спечелят тук.
Инженерът беше оглеждал пътя с най-голямо внимание. Ето че съобщи резултата от наблюденията си:
— Засега съм извънредно доволен. Пътят позволява не само докарването на вода, но и на всякакви предмети, от които имаме нужда. Трябва да кажа, че природата ни посреща дружелюбно.
— Слушай — обади се Хобъл Франк и ръгна братовчеда си в ребрата, — чу ли какво каза инженерът? Като че ли ще излезе нещо от моята вила.
А също така и от моя чифлик! А-а, дръж се, Алтенбург, когато най-прочутите твои синове пристигнат с чувал пари, дълъг няколко метра! Братовчеде, ела, трябва да те прегърна!
— Все още не! — възпротиви се Франк. — Аз съм… Той бе прекъснат, защото инженерът извика загрижено:
— Елен! Къде е Елен! Не я виждам!
Момичето беше видяло тук не само първата трева от два дена, но и няколко цветя и като момиче бе побързало да си набере. Влагата от Сребърното езеро достигаше чак дотук. Ето защо нагоре започваше все по-гъста растителност, покрила дори дефилето, водещо към Сребърното езеро. Елен продължаваше да бере цветя и да се отдалечава, докато стигна един завой. Тъкмо беше решила да се връща, когато иззад завоя се появиха трима мъже, трима въоръжени индианци. Момичето се вцепени от страх, опита се да извика за помощ, но не можа да издаде нито звук. Индианецът има придобито присъствие на духа. Във всяка ситуация той действа бързо и решително. Едва тримата бяха съзрели момичето, и двама от тях се хвърлиха, за да я хванат. Единият запуши устата й с ръка, а другият насочи ножа си към нея и я заплаши на завален английски:
— Тихо. иначе мъртъв!
Третият се промъкна малко напред, за да види хората, с които бялата жена беше дошла, защото бе съвсем ясно, че не може да бъде сама на това място. Не бяха изминали и две минути, когато той се върна и прошепна на спътниците си няколко думи, които тя не разбра. После я повлякоха със себе си, без Елен да посмее да издаде никакъв звук.
Не след дълго дефилето свърши. То излизаше пред невисок планински склон, обрасъл в долната си част с храсталаци, преминаващи постепенно нагоре в гора. Елен бе помъкната между храстите към дървета, където се бяха разположили група индианци. Бяха оставили оръжията си на земята, но щом видяха другарите си с момичето, наскачаха и грабнаха оръжията.
Елен видя отправените към нея застрашителни погледи и си помисли, че се намира в голяма опасност. В този момент се сети за тотема, който бе получила от Малката мечка на парахода. Той й беше казал, че тази кожа ще я закриля срещу всякакви враждебни действия от страна на червенокожите мъже. Тя извади шнурчето с окачения на него тотем, развърза го и го подаде на индианеца, който имаше най-страшен вид, поради което тя го считаше и за най-опасен от всичките.