— А тези пък къде се намират?
— Секат дървета някъде край реката Блек Беър (Черната мечка. Б. пр.), която изобщо ми е непозната.
— Знам я. Влива се в Арканзас под Съли. Голяма ли е групата им?
— Около двадесетина души, все отбор юнаци, както каза той. А онзи веселият в кожения спален чувал носи сума златни зърна у себе си. И той отива на запад. За какво ли му е притрябвало златото? Никой не мъкне из пущинаците злато със себе си!
— Защо пък не? И в Запада човек има своите нужди. Има фортове, отворени през лятото магазини, пътуващи търговци, при които човек може да похарчи доста злато и пари. Но така или иначе тези хора са ми съвършено безразлични. Само недоумявам защо онзи инженер отива високо в Скалистите планини, а води със себе си това младо момиче.
Тя му е единственото дете. Дъщеря му го обича много и не пожелала да се раздели с него. А тъй като инженерът има намерение да остане необичайно дълго време в планините и ще им бъде необходимо да си построят дори и къщи, той най-сетне решил да вземе и дъщеря си.
— Ще строят къщи ли? Така ли каза?
— Да. Къщи от стволовете на дървета.
— Но за него и за дъщеря му ще е достатъчна една-единствена къща. Би трябвало да се предположи, че няма да са сами там. Любопитно ми е да знам каква ли цел преследват.
— И чернобрадият искаше да разбере, но Олд Файерхенд му каза, че ще научи по-късно.
— Значи тайна! Вероятно става въпрос за някоя бонанса, за някоя богата рудна жила, която искат тайно да изследват, и ако си заслужава, да започнат да я експлоатират. Как ми се иска да науча мястото, където отиват!
За съжаление не го споменаха. Както изглежда, възнамеряват да вземат със себе си чернобрадия и Леля Дрол. Така здраво са се сприятелили, че са наели съседни кабини за спане. В номер едно ще спи инженерът, номер две взе Олд Файерхенд, номер три Том, номер четири — Леля Дрол, и номер пет — малкият Фред.
— Кой е той?
— Момчето, което пристигна с Лелята.
— Негов син ли е?
— Доколкото разбрах, не е.
— Как му е фамилното име и защо е тръгнал с Дрол?
— За това не стана дума.
— Къде се намират кабините от едно до пет, отляво или отдясно?
— Оттук погледнато, са вляво. Дъщерята на инженера ще спи естествено в дамска каюта.
— Понеже се припознах в тези хора, съвсем ми е безразлично къде ще лежат и къде ще спят. Впрочем не им завиждам за тесните кабини, където ще се задушат, докато ние тук на откритата палуба имаме свеж въздух колкото си искаме!
— Well! Но и въздухът в каютите не е лош, защото на прозорците има поставен тюл. Най-зле сме ние. И когато не работим през нощта, трябва да спим долу. — Той, посочи към един люк, разположен наблизо, който водеше под палубата, — а ако боцманът ни разреши да си легнем на палубата при другите пътници, това е вече висше благоволение. През тесния люк чистият въздух изобщо не стига до долу, а от трюма излиза плесенясал въздух. През топлите дни човек може направо да се задуши.
— А помещението, където спите, свързано ли е с трюма? — запита Корнъл непринудено.
— Да. Една стълба води надолу.
— А трюмът заключва ли се?
— Не. Това би усложнило всичко.
— Тогава наистина си за окайване. Но стига сме дърдорили. В шишето има още бренди.
— Прав сте, сър. И от приказване пресъхва гърлото. Ще обърна още една чашка и отивам на сянка, за да си подремна. Щом изминат шестте часа, трябва да се връщам при котлите. Но какво става с моите долари?
— Държа на думата си, макар че ги плащам абсолютно напразно. Но тъй като сам съм си виновен за моето заблуждение, няма причина да те ощетявам. Ето ти трите долара. Не би трябвало да искаш повече, защото услугата ти не донесе никаква полза.
— Аз и не искам повече, сър. С тези три долара ще си купя толкова много бренди, че ще мога да се напия до смърт. Вие сте истински джентълмени. Ако желаете още нещо, обърнете се пак към мене, а не към някой друг. Можете да разчитате на мен.
Той изпи още една пълна чаша и отиде настрани, където легна в сянката на една голяма бала.
Трамповете гледаха предводителя си с любопитство. Бяха запознати с нещата в общи линии, но не можеха да разберат защо Корнъл беше задал някой от въпросите.
— Зяпнали сте ме за обяснения, нали? — каза им той и на лицето му се появи самодоволна усмивка на превъзходство. — Девет хиляди долара в банкноти, и то суха пара, а не разни полици и чекове, при изплащането на които си изложен винаги на опасности да те пипнат! Това е хубава сума, която ще ни бъде добре дошла.
— Ако я докопаме! — обади се мъжът, който обикновено изразяваше и мнението на другите.