Червенокожият разгъна кожата, разгледа фигурите, извика от изненада и подаде тотема на стоящия до него. Тотемът започна да обикаля от ръка на ръка. Лицата наоколо станаха по-дружелюбни, а индианецът, който беше заговорил Елен, попита:
— Кой… ти дал… това?
— Нинтропан Хомош — отговори му тя.
— Къде?
— На парахода.
— Голямо огнено кану?
— Да.
— На Арканзас?
— Да.
— Това вярно. Нинтропан Хомош на Арканзас бил. А… кои мъже… там? — Той посочи назад към дефилето.
— Винету, Олд Файерхенд, Олд Шетърхенд.
— Уф! — извика индианецът. — Уф! — разнесоха се и виковете на останалите. Той искаше да я попита още нещо, но храстите изшумоляха и тримата споменати се появиха начело на останалите бели, които се втурнаха и веднага заобиколиха индианците. Долу при дефилето разузнавачът не беше успял да види Винету. Сега той го разпозна.
— Великият вожд на апачите! — извика той. — Това бяло момиче притежава тотема на Малката мечка и затова е наша приятелка. Взехме я с нас, защото не знаехме дали мъжете, които я придружават, са наши приятели, или врагове.
Индианците бяха покрили лицата си със сини и жълти ивици боя. Това даде основание на Винету да попита:
— Вие сте воини на тимбабачите, нали?
— Да.
— Кой е вашият вожд?
— Чиа-нитзас. — Това име означава Дълго ухо. Сигурно този човек беше известен с острия си слух.
— Къде е сега той? — попита пак Винету.
— При езерото.
— Колко воини има тук?
— Сто.
— Има ли и други племена при езерото? .
— Не. Но ще дойдат още двеста воини на навахите. Заедно с тях ще тръгнем на север, за да вземем скалповете на юта.
— Внимавайте да не изгубите собствените си скалпове! Поставихте ли стражи?
— Не, защо? Не очакваме никакви врагове.
— Идват повече врагове, отколкото ще ви бъде приятно. Голямата мечка при езерото ли е?
— Да, а също и Малката мечка.
— Заведи ни при тях!
Току-що откъм дефилето се зададоха няколко рафтъри с конете и пленниците, тъй като останалите бели бяха последвали Винету и ловците пеша. Сега всички се метнаха на седлата и тимбабачите застанаха начело, за да ги водят. Изминаха известно разстояние по планинския склон между дърветата. След това теренът започна отново да се спуска надолу и скоро видяха блясъка на водата. Бяха стигнали Сребърното езеро!
Долината, която вероятно можеше да се прекоси на дължина за два часа, а на ширина за около един час, беше обградена от огромни каменни бастиони, които блестяха в най-различни цветове, също като стените на каньона. Зад тези бастиони се издигаха нови и нови планински великани, изправили челата си един над друг. В многобройните клисури, които ги пресичаха, растяха дървета и храсти. Гората, спускаща се по-надолу, ставаше по-гъста, стигаше почти до езерото, оставяйки свободна само една тясна ивица, покрита с трева .
В средата на езерото се намираше зелен остров с една причудлива постройка от тухли, сушени на слънце. Изглежда, тя беше останала от времето на най-старите обитатели на тези земи, преди те да бъдат прогонени от сегашните индианци. На откритата крайбрежна ивица, покрита с трева, бяха построени няколко колиби близо до които се виждаха няколко лодки кану, завързани за колчета на брега. Островът имаше кръгла форма и диаметърът му беше може би около стотина крачки. Старата сграда бе покрита отчасти с цъфтящи пълзящи растения. Останалата част от острова бе обрасла с цветя и храсти също като някоя градина.
Гората оглеждаше върховете на дърветата си във водата на езерото, а планинските върхове хвърляха сенките си върху него. Въпреки това водата не беше нито зелена, нито синя, нито пък имаше някакъв друг тъмен цвят. Тя блестеше по-скоро в сребристосиво. Никакъв ветрец не браздеше повърхността й. Човек би могъл да си помисли, че дъното на долината пред него е напълнено с живак.
В колибите и около тях бяха налягали стотина тимбабачи. Те наскачаха развълнувани, като видяха, че към тях се приближава група от бледолики. Но щом разпознаха при тях и своите другари, бързо се успокоиха. Белите още не се бяха приближили съвсем, когато отсреща, на острова, от постройката излязоха две мъжки фигури.
Апачът сложи ръка на устата си и извика към тях:
— Нинтропан Хауей! Винету дойде!
Оттатък отекна вик вместо отговор. После всички видяха, как двете фигури се качиха в едно кану и загребаха към брега.
Бяха двете Мечки, баща и син. Сигурно бяха много учудени да видят толкова познати лица, но те не го издадоха с нито едно движение или гримаса. Когато Голямата мечка слезе на брега, той вдигна ръка, за да поздрави Винету, и каза: