— Йес.
— Добре, тогава ще ги получиш обратно. Ето, вземи! А ето ти и ръката ми! Нека бъдем приятели. Но ще трябва да говориш английски и повече няма да свиваш. Разбра ли?
Дрол хвана десницата на червенокожия, разтърси я и му върна вещите. Червенокожият ги взе с безизразно лице, но каза с приятелски тон:
— Моят бял брат е приятел на Дългото ухо. Той знае кое е справедливо и кое не е; той намери тези вещи у Дългото ухо и му ги върна. Той е приятел на червенокожите мъже и ние го обичаме.
— Да, приятелю, и аз ви обичам. Ще го разберете много скоро, защото, ако не бяхме дошли, беше много вероятно юта да ви вземат скалповете.
— О-о, те едва ли ще дойдат! Навахите са ги разбили и скоро ще последваме победителите, за да можем и ние да вземем много скалпове от юта.
— Лъжеш се.
— Но нали виждаме при нас пленени вождове и воини на юта, значи юта са победени.
— Пленихме вождовете за наша сметка. Но навахите бяха позорно разбити и обърнати в бяг. Сега юта ги преследват и може би ще се появят при Сребърното езеро още днес.
— Уф! — извика Дългото ухо и от смайване забрави да си затвори устата.
Нима Леля Дрол говори истината? — попита Голямата мечка.
— Да — увери го Олд Файерхенд. — Ще ви разкажем всичко, но най-напред трябва да се уверим, че неприятелят няма да ни изненада. Появяването му може да последва всеки миг. Нека петдесет войни на тимбабачите слязат веднага долу в каньона. Франк, Дрол, Дейви, Джими, Бил и Чичото да тръгнат с тях! Ще яздите до мястото, където каньонът се стеснява и ще залегнете зад скалите! Там има достатъчно издатини и вдлъбнатини в скалите, за да намерите прикритие. Сигурно юта здравата ще напреднат зад навахите, за да достигнат заедно с тях Сребърното езеро. Трябва да помогнете на приятелите ни и щом забележите врага, веднага да изпратите някого да ни извести. Заведете най-напред конете си на водопой! И вие се напийте с вода, защото долу няма никаква вода, а Голямата мечка ще ви даде нещо за ядене.
Имаше достатъчно големи запаси от месо. Парчета месо бяха нанизани на кожени ремъци и окачени между дърветата да съхнат. Вода за пиене имаше в изобилие. От планините се спускаха няколко потока, които подхранваха езерото. Отведоха конете до един от потоците, за да утолят жаждата си. Скоро петдесетината индианци и шестимата бели бяха готови да тръгнат на път. Малката мечка ги поведе.
Долината на Сребърното езеро се простираше от север на юг; източната и западната й страна бяха недостъпни, а откъм север в нея можеше да се проникне само през каньона и скалната теснина, откъдето бяха дошли белите, а изходът на долината водеше на юг, където езерото изливаше водите си в една клисура. Откъм юг засега не се очакваше неприятел — напротив по-скоро оттам се очакваха да дойдат навахите, които бяха техни приятели.
Всеки който огледаше внимателно околността на Сребърното езеро в северната му част, щеше скоро да стигне до убеждението, че по-рано водите му не са изтичали на юг, а откъм северната му страна, в каньона. Но сега между езерото и каньона се издигаше доста широко възвишение, подобно на дига, което не се е намирало по-рано на това място. То не беше образувано по естествен път. Следователно възникваше предположението, че е било издигнато изкуствено. Но ръцете, извършили тази работа, отдавна се бяха превърнали в прах, защото по дигата растяха дървета, които бяха поне на сто и петдесет години. Защо е била издигната тази огромна преграда? Дали все още можеше да се намери човек, който би могъл да даде отговор на този въпрос?
Изпратената от Олд Файерхенд група мина по дигата, зад която започваше каньонът. Той беше широк на това място само десетина метра и бе доста плитък, обаче постепенно се врязваше в скалите и ставаше по-дълбок. Колкото повече се увеличаваше дълбочината, толкова по-голяма ставаше и ширината му. Близо зад дигата изчезваха дърветата и храстите и скоро не се виждаше вече дори и трева.
Бяха яздили не повече от десет минути, когато стените на каньона достигнаха височина от тридесет метра. След около още петнадесет минути изглеждаше, сякаш стигат до небето. Тук вече се намираха и онези обли камъни, които толкова много затрудняваха ездата. След още четвърт час каньонът изведнъж стана много по-широк, двойно по-широк отколкото бе досега. Стените му бяха прорязани от горе до долу в най-различни форми. На места изглеждаше, като че ли скалите се крепяха на колони, образуващи сводести коридори, из които човек можеше да се скрие.
— Тук ще спрем — каза Малката мечка, който яздеше начело заедно с белите. — Наоколо има достатъчно дупки и пещери, където можем да намерим прикритие.