— Ще я пипнем!
— А как? Как ще се доберем до ножа?
— Ще го вземем от кабината.
— Ти самият?
— Разбира се. Не мога да предоставя тази важна работа другиму.
— А ако те спипат?
— Невъзможно! Планът ми е готов и ще успея.
— Ако излезе вярно, само ще се радвам. Но когато се събуди инженерът, ще забележи липсата на ножа си. И ела да видиш каква олелия ще се вдигне тогава.
— Да, наистина ще се вдигне, ама ние няма да сме вече тук.
— Ами къде?
— Чуден въпрос! На брега, разбира се.
— Да не би да плуваме до него?
— Не. Няма да искам това нито от вас, нито от себе си. Не съм лош плувец, но не ми се ще да се доверявам нощно време на тази река, чиито брегове едва се виждат.
— Значи си решил да завладеем някоя от двете лодки?
— Пак не позна.
— Тогава не виждам как ще достигнем сушата, преди да са открили кражбата.
— Тъкмо туй е едно доказателство, че си овча глава. Защо разпитвах тъй подробно за трюма, а?
— Откъде да знам.
— Не можеш да знаеш, да, но би могъл да отгатнеш. Огледай се! Какво има до навитото котвено въже?
— Изглежда е сандък с инструменти.
— Позна! Вече видях, че в него има чукове, пили, клещи и няколко свредела, един от които е с диаметър от цол и половина. Хайде сега, помисли си какво общо могат да имат свределите и трюмът!
— By love! ((англ.) — За бога! Б. пр.) Да не би да искаш да пробиеш парахода? — подскочи другият.
— Разбира се, че искам. Щом параходът започне да пропуска вода, значи има нейде пробито място, а има ли пробито място, ще го откарат на брега, за да се избегне всяка опасност и за да има време спокойно да се огледа повредата.
— Ами ако я забележат късно?!
— Не бъди страхливец! Когато започне да потъва един параход, а то впрочем става бавно, линията, до която достига водата, почва да се качва. Боцманът или кормчията сигурно ще го забележат, освен ако не са слепи. Това ще предизвика такъв шум и паника, че отначало инженерът изобщо няма да помисли за ножа си. А когато открие кражбата, нас вече няма да ни има.
— А ако все пак се сети за ножа и докарат парахода до брега, но не пуснат никой да слезе? Всичко трябва да се премисли.
— Е, тогава няма да намерят нищо. Ще завържем ножа за някаква връв, ще го пуснем във водата, а другия край на връвта ще завържем някъде отвън на кораба. За да открие някой ножа ще трябва направо да е всезнаещ.
— Тази идея наистина не е лоша. Но какво ще правим, щом напуснем кораба?
— Мисля, че бързо ще се натъкнем на някоя ферма или индианско село, откъдето ще можем да си купим коне, без да ги плащаме.
— Дотук добре. А после накъде ще яздим?
— Най-напред към реката Блек Беър, където са рафтърите, за които говореше негърът. Лесно ще открием лагера им. Разбира се, няма да се мяркаме пред очите им, а ще издебнем чернобрадия и ще му вземем парите. Щом свършим и тази работа, ще имаме достатъчно средства, за да можем да се подготвим за по-нататъшния дълъг път, който ни предстои.
— Значи ще се откажем от касата на железниците?
— В никакъв случай. В нея ще има десетки хиляди долари и ние трябва да пипнем тези пари. Но ще бъде много глупаво, ако преди това не съберем всичко, което ни се предлага. Вече знаете как стоят нещата. Тази вечер ни чака работа и няма да се спи. Затова се поопънете малко сега.
Последваха съвета му. На парахода цареше необичайна тишина и покой поради голямата горещина. И отляво, и отдясно пейзажите не предлагаха нищо интересно на пътниците и те прекарваха времето си, като спяха или поне дремеха, а това средно състояние между спане и бодърствуване не носеше истинска почивка нито на тялото, нито на духа.
Едва привечер, когато слънцето вече клонеше към хоризонта, хората се раздвижиха по палубата. Жегата беше намаляла и бе излязъл лек прохладен ветрец. Дамите и господата наизлязоха от кабините си, за да се насладят на прохладата. Между тях беше и инженерът. Придружаваше го дъщеря му, която се бе съвзела напълно от голямата уплаха и неволната баня. Двамата потърсиха индианците, защото момичето още не им беше благодарило.
Голямата мечка и Малката мечка прекараха целия следобед с присъщото си индианско спокойствие и неподвижност на същия сандък, на който седяха още когато бяха поздравени от Леля Дрол.
— Хе-ел бак ше-бак ко-та нешек-омеон (Сега ще ни дадат пари) — каза бащата на сина си на езика на тонкавите, когато видяха, че инженерът се Приближава с дъщеря си.
Лицето на индианеца помръкна, защото споменатият начин за изразяване на благодарност представлява за индианеца обида. Синът му обаче вдигна дясната си ръка нагоре и после бързо я спусна, с което искаше да покаже, че е на друго мнение. В погледа му, отправен към спасеното от него момиче, се четеше симпатия. Момичето се запъти към него, хвана ръката му с две ръце, стисна я сърдечно и каза: