— Съгласен съм и ще се помъча да накарам и другите да се съгласят с тези условия.
— Ще трябва да отидеш с Олд Файерхенд и няколко свидетели до най-близкия вожд на бледоликите, за да може продажбата да бъде призната, за което ще получиш допълнително подарък; дали ще е голям, или малък, зависи от тебе и от Олд Файерхенд. Както виждаш, аз ти мисля доброто. Но се надявам, че и ти с поведението си ще ме накараш да забравя предателството ти. А сега повикай неколцина от твоите хора, за да пренесат пленниците на брега, та да не се удавят и те!
Дългото ухо се подчини на нарежданията му, защото бе крайно време да се погрижат за безопасността на пленниците. Скоро след като и последният от тях беше изнесен навън пред постройката, отвътре се чу пращене и бълбукане. Водата беше изкъртила тънката стена и навлязла в избата.
Пленниците бяха пренесени в лодки до брега, където ги оставиха под надзора на тимбабачите. Дългото ухо обаче не бе допуснат до тях, защото му нямаха все още доверие. Накараха го да ги придружи до входа, където белите стояха все още нащрек, защото срещу тях се намираше втората половина от индианците юта, които не се бяха оттеглили.
Тези червенокожи не знаеха какво да правят. Повечето от хората, които се канеха да проникнат до острова, бяха навлезли вече в тунела, когато той беше просто смачкан отгоре от огромна маса камъни и земя. Тази маса бе затиснала и убила много от навлезлите в тунела индианци и беше затрупала и задръстила тунела напълно, тъй че водата от езерото не можеше да излезе през него навън. Голямата мечка беше целял точно това. Водата не биваше да изтече в каньона, а да нахлуе във вътрешността на острова.
Индианците, които не бяха затрупани, отстъпиха уплашени назад и побързаха да отидат при другата група и да разкажат за случилото се. Никой не знаеше дали всички, намиращи се в тунела, бяха загинали, или на някои от тях се беше удало да достигнат острова. Ако се беше случило последното, то тези воини щяха да нападнат белите в гръб. Всички чакаха минута след минута, но времето си минаваше, без надеждите им да се сбъднат. И вече едва ли можеше да има съмнение, че всички в тунела са станали жертва на водата.
Денят вече бе настъпил, а юта все още стояха с конете си на същото място. За да не бъдат изненадани от бледоликите, бях а поставили на известно разстояние постове. Те видяха между дърветата Олд Шетърхенд, който се приближаваше към тях. Той им каза, че иска да говори с техния предводител. Когато двамата се срещнаха, Олд Шетърхенд му зададе въпроса:
— Знаеш ли, че няколко от вашите вождове и воини са пленени от нас като заложници?
— Знам — отговори мрачно индианецът.
— А знаеш ли какво стана с вашите воини, които влязоха в тунела?
— Не.
— Тунелът се срути и водата нахлу в него. Всички се издавиха. Само Дългото ухо се избави. Току-що пристигнаха очакваните двеста навахи. Ние сме далеч по-многобройни от вас, но не желаем да проливаме кръвта ви, а искаме да сключим мир. Бъди разумен и ела сега с мен! Ще те заведа при вашите вождове. Говори с тях и после пак ще можеш да се върнеш тук.
Човекът се загледа известно време пред себе си и после попита:
— Ще удържиш думата си и ще ме пуснеш да си ида, нали? Вярвам ти и ще дойда с тебе.
Той съобщи на хората си за своето намерение, остави оръжията си и последва ловеца към езерото. А там цареше голямо оживление, защото навахите наистина бяха пристигнали. Те горяха от желание да отмъстят на юта за поражението на съплеменниците си и беше необходимо изключително изкуство, за да ги придумат да се откажат от войнствените си намерения.
Заложниците бяха освободени от ремъците. Седяха един до друг, добре охранявани, когато Олд Шетърхенд доведе техният съплеменник. Той седна при тях, а след това им изпратиха и Дългото ухо, за да им разкаже как са загинали юта в тунела. Разговорът им трая дълго време. Най-сетне Дългото ухо съобщи, че са взели решение да приемат предложението за мир. Последва тържествено съвещание, в което участваха по-изтъкнатите червенокожи и бели. Съвещанието трая няколко часа, бяха произнесени много речи, докато най-после лулата на мира обиколи целия кръг. Резултатът беше — «вечен» мир между всички участвуващи групи. Никоя от страните нямаше да плаща обезщетение. Пленниците бяха освободени и всички юта, навахи и тимбабачи поеха задължението да запазят приятелските си отношения към белите, които щяха да живеят и работят в скалистата котловина, както и да им съдействат с каквото могат.
Картата за мястото на съкровището, притежавана от Червения Корнъл, не се намери. Впрочем тя бе станала съвършено излишна.