Над огъня, окачен на дебел клон, висеше голям железен котел, в който вряха огромни късове месо. До огъня се намираха две издълбани тикви с огромни размери, пълни с медовина. Щом някой ожаднееше, просто грабваше пълна чаша медовина или пък горещ бульон от котела. Водеше се оживен разговор. Изобщо изглеждаше, че тези хора се чувствуваха в пълна безопасност, защото никой не си даваше труд да говори тихо. Освен това, ако допуснеха, че наблизо може да има някакъв враг, те щяха да запалят и поддържат огъня си по индиански маниер, така че да образува малък пламък, който не може да се вижда отдалече. На стената на къщата бяха облегнати брадви, секири, големи триони и други инструменти, издаващи, че това е група от рафтъри, дървари и салджии.
Рафтърите са особен вид на американските пионери (под това название обикновено се разбират всички заселници, които първи излизат в «нецивилизованите» райони на Северна Америка — ловци, рафтъри, фермери, и др. Б. пр.). Тяхното място е някъде между фермерите и траперите. Докато фермерите са във всяко едно отношение по-близо до цивилизацията и водят заседнал живот, то траперът, ловецът, който лови животните с примки и капани, води почти скитнически живот, също като индианеца. И рафтърът не се задържа на едно място и води свободен, почти независим живот. Преминава свободно от един щат в друг и от една държава в друга. Не обича да се среща с хора и да посещава домовете им, защото занаятът му всъщност е незаконен. Земята, на която той сече дърва, не е негова собственост. Съвсем рядко се сеща и да попита кому принадлежи тази земя. Щом открие подходяща за сеч гора и някъде наблизо удобна река за спускане на салове, той се залавя за работа, без да го интересува къде се намира тази месност, дали принадлежи на Конгреса, или е частна собственост. Отсича дърветата, отрязва клоните и обработва стволовете, като си избира, разбира се, най-хубавите дървета, после ги свързва на салове и ги пуска надолу по реката, за да продаде някъде добития материал.
Рафтърът не е много желан гост. Вярно е, че гъстите гори създават затруднения на някои нови преселници, които с удоволствие биха видели горите си разчистени, но рафтърът не разчиства. Той обира, както вече споменахме, най-хубавите дървета, отрязва короните им и ги захвърля наоколо. Под и около тези корони от тези дървета избуяват нови фиданки, които се оплитат с диви лози и други пълзящи растения и образуват такава плътна маса, срещу която брадвата, а често дори и огънят са почти безпомощни.
Въпреки това почти никой не закача рафтърите, защото те са силни и смели мъже и никой не рискува да се разправя с тях из пустите райони, далеч от всякаква помощ. Разбира се, рафтърът, не може да работи сам, а винаги се събират неколцина души — четири, осем или десет. Понякога образуват и по-големи групи и тогава се чувстват съвсем сигурни, защото никой фермер няма да започне разправия с такъв брой хора, способни да рискуват живота си само и само да се сдобият с някое хубаво дърво.
Наистина животът, който водят те, е изпълнен с лишения и се състои само в тежка и напрегната работа, но пък в крайна сметка не печелят лошо. На рафтъра му падат хубави пари, защото материалът му е безплатен. Докато другите работят, един или неколцина (това зависи от големината на групата) се грижат за прехраната им. Те са ловци, които по цял ден, а често и нощем бродят наоколо, за да «направят месо». В местности, богати на дивеч, това не е никак трудно. Но ако дивечът е малко, на ловците им се отваря голяма работа; тогава на ловеца не му остава свободно време да търси мед и други деликатеси, а рафтърите са принудени да ядат и такова месо, което обикновено се изхвърля от ловците и траперите — те ядат и вътрешностите на животните.
Но рафтърите, работещи край Блек Беър, изглежда, не страдаха от липса на месо, което ни доказваше пълният котел. Ето защо всички бяха в добро настроение и след тежката работа през деня сега се пускаха какви ли не шеги. Разказваха се различни весели и интересни преживявания.