Спенсър си пое дълбоко дъх и го отвори.
Много обичам пресни лъжи в чудесния пролетен следобед. Чудя се дали агент Фуджи се чувства по същия начин…
Спенсър затвори очи. Тихичко изписка и хвърли телефона си към другия край на стаята; той се разби в малката масичка. Батерията излетя настрани и се плъзна по пода. Момичето изгледа останалите.
— Утре?
— Утре — изръмжа Ариа. Емили и Хана също кимнаха утвърдително.
Това беше единствената им надежда. Веднъж завинаги щяха да разрешат загадката.
6.
Конферентна стая
В четвъртък, след като би последният звънец, Хана забърза към паркинга. Голямата кожена чанта се удряше в хълбока й. Когато чу някой да вика името й, тя се обърна. На тротоара стоеше Чейси Бледсоу и се усмихваше нетърпеливо, като всеки сантиметър от някога обсипаната й с белези кожа сега сияеше зловещо.
— Снимаме клипове за кампанията — пропя Чейси. — Няма ли да дойдеш?
Хана погледна към паркинга, след което отново се обърна към Чейси.
— Ами, не мога.
Чейси изглеждаше разочарована.
— Искаш ли да им кажа да определят друг ден?
Хана прехапа устната си. Повече от всичко на света искаше да направи клип, който да е милион пъти по-добър от всичко, което можеше да сътвори Чейси. Но след това се сети за есемеса от А., в който я предупреждаваше за кампанията. Болеше я да вижда всичките разлепени по стените плакати с надпис „ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ЧЕЙСИ“, когато самата тя не можеше да закачи дори един „ДА ИЗБЕРЕМ ХАНА ЗА МАЙСКА КРАЛИЦА“. Ами ако Чейси спечели с голяма преднина? Хана ще бъде унизена.
— Не се притеснявай. Имам среща, която не мога да пропусна — отвърна тя. — Малко е трудно за обясняване. Но ти желая успех.
— Ама… — започна Чейси, но Хана просто й махна с ръка, обърна се и се затича нагоре по хълма към колата си. Преди да се качи, тя нахлупи една черна плетена шапка на главата си и се уви в черния шлифер, който беше скътала в багажника на приуса. Време беше да мине в режим „тайна мисия“.
Тя се качи в колата, изстреля се от паркинга — добре де, толкова бързо, колкото можеше да се изстрелва един приус — и пое по магистралата. Хвърли в жабката новия предплатен телефон, който беше купила в „Рейдио шак“, и погледна към джипиеса на колата. Следващият завой беше след няколко мили, но какъв беше този черен джип, който я следваше? Тя погледна с присвити очи в огледалото за обратно виждане, опитвайки се да различи лицето на шофьора. Стъклата бяха затъмнени. Сърцето й заби ускорено. Черните джипове в Роузууд бяха страшно много — всеки можеше да е зад волана.
Тя сви в следващата отбивка. Изчисляване на новия курс, обяви джипиесът. Джипът я последва. Хана намали на един знак стоп, след което зави наляво. Джипът направи същото.
— О, господи — прошепна Хана. А. ли беше това?
Момичето забеляза напред един магазин „Уауа“ и отби в паркинга му. Джипът мина покрай нея. Хана потърси химикал, за да запише номера му, но преди да успее да разчете последните две букви, колата се изгуби от погледа й. Тя превключи на задна скорост и се върна на магистралата. Когато отново се вля в трафика, черният джип вече не се виждаше никъде. Искаше й се да може да се обади на Майк и да му каже колко я бива. Но Майк дори не знаеше номера на новия й телефон, ужасна грозотия, за която сърце не й даде дори да й купи калъфче на Тори Бърч.
След двайсетина минути, още три подозрителни автомобила и няколко заблуждаващи отбивки Хана сви по тихата алея на една огромна, излята като от калъп къща. В далечината проблясваше ръчно изработен басейн — дори закръглените, пъстроцветни патета, които плаваха в него, изглеждаха като модели. Неколцина атлетично изглеждащи хора разхождаха кучетата си, макар да беше започнало да вали. Хана спря на дългата алея на номер единайсет, забелязвайки, че вътре свети лампа.
Тя слезе от колата и отиде на пръсти до вратата. В носа я удари силен боров аромат. За квартал в гъстонаселения Мейн Лайн, тук цареше зловеща тишина, като единствените звуци бяха чуруликане, пропукване на клонки и пърхания.
Преди да успее да натисне звънеца, една ръка я хвана изотзад. Тя се накани да изкрещи, но втора ръка, облечена в черна ръкавица, затисна устата й.
— Шшт — прошепна Спенсър, сваляйки качулката от главата си. — Не ти ли казах да не влизаш през входната врата?