Емили не изглеждаше особено убедена.
— Миналата коледа я срещнах и тя си изглеждаше наред. Освен това беше приятелка на нашата Али, а не на Истинската.
Спенсър се плесна по челото.
— Вярно. Боже, толкова е трудно да се помни всичко.
Момичетата записаха още няколко имена, включително Дарън Уайлдън и Мелиса, само защото двамата бяха замесени в историята с Али от началото до края. Но те изобщо не им изглеждаха като вероятни заподозрени. Спенсър се почеса по брадичката.
— Все още имам усещането, че пропускаме нещо важно. Може би помощникът на Али е пред очите ни, а ние не го виждаме. Има ли някой друг, освен нас четирите, който през цялото време да е бил наоколо? При смъртта на Иън, на Джена, при пожарите, Ямайка, онова лято, винаги?
Хана се прокашля.
— Ами, сещам се за двама души, но не мисля, че някой от тях може да е помощник на Али.
— Кой? — очите на Спенсър се разшириха.
— Майк. — Хана погледна виновно към Ариа. — И… Ноъл.
Ариа избухна в смях.
— Никога и за милион години.
Маркерът на Спенсър се поколеба над хартията.
— Все пак не бива да отхвърляме никого.
Тя написа името на Ноъл в дъното и отново затвори маркера. Ариа се намръщи.
— Защо не написа и името на Майк?
Спенсър подгъна едното си коляно.
— Наистина ли смяташ, че брат ти е способен да ти причини това?
Ариа сви устни.
— Ами, може би не. Освен това Майк е идиот.
Хана тихичко изписка.
— Хей! Той е приятелят ми!
— Ами Ноъл е моят приятел. — Ариа се взря в момичетата напрегнато. — Знаете ли, мацки, това е лудост. Само защото Ноъл е винаги с нас, не означава, че е виновен — това е просто ужасно съвпадение.
— Знаем — увери я Спенсър. — Просто трябва да запишем всички. Нали това е целта на тази среща. Сигурно след някой ден ще го зачеркнем от списъка. — Тя отново се обърна към него. — Това е добро начало, не мислите ли? Трябва да проучим някои от тези хора. Греъм, Айрис — тук има добри улики.
Емили погледна към Хана.
— Ти трябва да поемеш Греъм. Нали си била доброволка в клиниката — може да успееш да си върнеш работата.
Хана скочи от дивана.
— Не искам отново да се връщам там!
— Ем е права, Хана — рече Спенсър. — Ще изглежда напълно нормално. Нали искаш да разрешим загадката?
В устата на Хана се появи горчив вкус. Тя си спомни ужасната миризма на антисептици в клиниката. Жълтите петна от урина върху дюшеците. Срещите с Шон, бившето й гадже. Но пък това беше за предпочитане пред отиването в Убежището. С нейния късмет току-виж я затворили там отново.
— Ще го направя — промърмори тя.
— А аз ще говоря с Айрис — предложи Емили. Тя погледна към Хана. — Мислиш ли, че все още е в Убежището?
Хана затвори очи, припомняйки си последния път, когато бяха отишли в психиатричната клиника, за да разпитат Келси Пиърс, момичето, което Спенсър беше натопила за притежание на наркотици и което по-късно едва не я бутна от ръба на каменоломната „Плаващия човек“.
— Не си спомням да съм я виждала — промърмори тя.
Спенсър погледна към камерите. Моравата беше празна.
— Аз тръгвам по петите на Истинската Али. Може би има начин да я намеря. Може би пропускаме нещо. Ако я открием, можем да приключим с всичко това още по-бързо.
— А аз какво ще разследвам? — попита Ариа, навивайки кичур коса около пръста си.
Спенсър пристъпи смутено от крак на крак.
— Ами можеш да провериш Ноъл. Просто за да го махнем от списъка.
Очите на Ариа проблеснаха.
— Ноъл не е А.!
— Знам — отвърна Спенсър. — Но все пак можеш да огледаш стаята му. Да се убедиш, че няма втори телефон или таен имейл акаунт. Не че би си направил, разбира се.
Ариа изглеждаше нещастна.
— Ако връзката ми се провали заради това, вината ще е ваша.
Те обсъдиха още няколко възможности, съгласуваха плановете си. След още около петнайсетина минути сметнаха, че са направили всичко възможно за момента. Спенсър се изправи и се протегна.
Хана отново се обърна към камерите. Картината беше черно-бяла и в единия ъгъл на задната морава се появи нещо. Тя рязко си пое дъх. Дали някой току-що не се беше скрил зад едно дърво?