Тя скочи, вперила поглед в размазания образ. Беше трудно да се разбере дали това е човек, животно или просто няма нищо. Тя погледна към екрана на телефона си. Нямаше никакви съобщения.
Ариа, Спенсър и Емили също гледаха в телефоните си. Сякаш очакваха А. да им изпрати съобщение, в което да пише нещо като „Пипнах ви!“ или „Наистина ли смятате, че сте по-умни от мен?“. Мина една минута. После още една. Накрая Спенсър въздъхна:
— Мисля, че всичко е наред.
Хана затвори очи. През целия си живот се беше борила да не е невидима за останалите, да не е никой. Но точно в този момент това й се струваше като най-хубавото усещане на света.
7.
Новата гостенка на Емили
Макар Емили да беше посещавала „Убежището“ в Адисън-Стивънс само веднъж, когато навлезе в автомобилната алея, тя изпита обезпокояващото чувство, че всичко тук й е странно познато. Със сигурно беше виждала сивата тухлена сграда в сънищата си. Незнайно защо несъзнателно беше драскала скици на високите готически прозорци в полетата на тетрадката си.
Тя паркира на мястото за посетители и се опита да забави дишането си. Беше избягала от последния си час по свободно избираема подготовка, за да отиде в Убежището. Мисълта, че Истинската Али беше прекарала няколко години тук, обмисляйки различни начини да ги убие, караше стомаха й да се свива. Ами ако помощникът на Али също се намираше зад тези стени? Ами ако двамата бяха се срещали в мрачната дневна, за да заговорничат как да съсипят Емили, Хана, Спенсър и Ариа? Емили се вгледа във фигурите, които минаваха по коридора със стъклени стени. „Ако следващият човек, който мине оттам, е жена, всичко ще мине добре“, помисли си тя.
В следващия миг по коридора премина висок мъж, облечен в сако от туид, с велурени кръпки на лактите. Това изобщо не беше окуражаващо.
Но тя трябваше да се справи. Изпъвайки рамене, Емили слезе от колата и тръгна към двукрилата врата. По-рано през деня тя се обади в болницата и попита дали може да посети Айрис Тейлър. Сестрата й отговори, че Айрис може да приема посетители следобед, и така Емили разбра, че момичето все още е пациентка там. Но когато продължи да подпитва от колко време Айрис е в Убежището — искаше да я изключи от списъка със заподозрени помощници на Али — сестрата отказа да й даде информация.
Един порив на вятъра блъсна Емили в гърба и повдигна пешовете на палтото й. Преди да влезе в сградата, тя извади телефона си и след кратко колебание се логна в Туитър. Да, това означаваше, че нарушава правилото за неизползване на интернет, но все пак трябваше да провери. Поканата за бала и съобщението й бяха там, но никой не беше отговорил или споделил статуса й. Защо Емили си мислеше, че Джордан изобщо щеше да го види?
Тя затвори очи и се опита да си представи с какво се занимава Джордан в този момент. Дали седи в някое италианско кафене, сложила големи слънчеви очила на носа си? Или се е изпънала на пясъка в някой пуст тропически плаж? Емили копнееше да седи до нея и да й разбърква кафето или да я плиска с морска пяна. Копнежът беше толкова силен, че направо усети физическа болка.
Тя въздъхна леко и влезе в мраморното фоайе. Една жена, облечена в бяла лабораторна престилка, я посрещна с широка усмивка.
— Дойдох да видя Айрис Тейлър — каза Емили. — Името ми е Хедър Мърфи. — Това бе измисленото й име; тя го беше използвала, докато работеше като сервитьорка през лятото, когато беше бременна. Гейл Ригс, жената, която едва не получи бебето й, я познаваше под това име… докато не се намеси А.
Жената се усмихна.
— Сега ще й съобщя.
С жест на ръката тя я упъти към пациентското отделение. Емили вървеше бавно, събирайки смелост, и потрепери, когато чу тежкото изщракване на резето на вратата, отделяща фоайето от отделението. Коридорът беше тих, покрит с изцапан бежов килим и миришеше на хотдог. От една от стаите се разнесе вледеняващ кикот. Покрай нея мина едно момиче с разрошена коса, запътено в противоположната посока. Когато хвана Емили, че я гледа, тя впери в нея безизразния си поглед.
— Па! — извика момичето. Емили подскочи и то се разсмя.
Емили бутна двукрилата врата на дневната. По стените се виждаха същите престорено весели балони и звезди, направени от гланцови блокчета, които момичетата бяха видели предишния път при посещението си при Келси. На един рафт бяха подредени изтъркани кутии с пъзели, а в един метален шкаф се виждаха няколко книги. Върху телевизора имаше табела с надпис „НЯМА КАБЕЛНА“.