— Баба?
— Трябва да бъдем убедителни! — В гласа на Айрис се долавяше гняв.
— И после какво? — Емили постепенно осъзнаваше, че Айрис говори сериозно. — Вкъщи ли искаш да се прибереш?
— Всъщност си мислех да остана с теб.
— С мен?
Айрис скръсти ръце на гърдите си.
— Никакви въпроси, ясно ли е? Четири години без прекъсване съм затворена в тази дупка. Не можеш да си представиш какво е. Знам доста невероятни неща за Али, но ти няма да чуеш и думичка, освен ако не ми помогнеш. Навита ли си?
Емили загриза нокътя на палеца си.
— Чакай малко. Тук си от цели четири години?
Айрис посочи папката, която стоеше в пластмасово пликче, закрепено към вратата.
— Ако искаш, прегледай досието ми.
Тя не отместваше поглед от Емили. След кратко колебание момичето отиде до вратата, извади папката и прегледа съдържанието й. Вътре наистина имаше данни за Айрис отпреди четири години. Никъде не беше отбелязвано, че е била изписвана, дори за уикенда. Айрис казваше истината.
Емили пусна папката в плика. Щом Айрис е прекарала последните четири години тук, без да е излизала навън, значи нямаше как да е помагала на Али, да е убила всичките онези хора миналата зима и Табита в Ямайка през пролетта. Тя се почувства по-добре и се прокашля.
— Нали не искаш да си отмъстиш на никого навън? Ако ти помогна да излезеш, няма да се развилнееш?
Айрис се намръщи.
— Подобни хора никога не ги пускат навън. Защо, мислиш, Алисън никога не се прибра у дома?
Емили никога не се беше замисляла за това.
— Добре — рече тихо тя. Айрис можеше да остане няколко дни у тях. Ако това означаваше да научи повече неща за Али — за А. — щеше да си заслужава.
Но когато тръгна по коридора към фоайето, краката й продължаваха да треперят. Иззад бюрото й се усмихна същата жена, която я беше посрещнала.
— Ъъъ, забравих да спомена — започна Емили с треперещ глас. — Аз съм братовчедка на Айрис. Ще я заведа да види баба ни.
Тя реши, че администраторката няма да й се върже, но след няколко бързи проверки и разговор с отговорничката на Айрис, Емили получи разрешение да я отведе. Когато Айрис се появи във фоайето, тя беше облечена с дънки, които й бяха малко къси, сякаш ги беше купувала няколко години по-рано. Заедно с розовата парка и голямата кожена чанта, тя изглеждаше някак… смотано, като момиче, което винаги седи само в кафенето.
Двете излязоха заедно от болницата. Тревата шумолеше под краката им, докато вървяха към паркинга. Навън беше толкова тихо, че Емили можеше да чуе собственото си нервно, накъсано дишане. Тя се огледа, убедена, че А. ги наблюдава отнякъде, но на пътя или в алеята не се виждаше нито една кола. Единственият звук, който се чуваше, бе бълбукането на фонтана, издигнат в памет на Табита Кларк.
— Да се махаме, ку-учко! — извика Айрис, когато Емили отключи волвото. Тя се настани на пасажерското място, затръшна силно вратата и измъкна смачкан лист хартия от джоба си. — Така. Първа спирка, бар „Метрополитън“ във Филаделфия.
— Моля? — Емили я зяпна изненадано. — Защо ще ходим там?
Айрис й подаде листчето. На него имаше нещо като списък, надраскан с разкривен почерк. Да пия коктейли в бар „Метрополитън“. Да се направя, че яздя динозаврите в института „Франклин“. Да изтичам по стъпалата на Художествената галерия като Роки. Да намеря Трип.
— Това са нещата, които от четири години искам да направя. И ти ще ми помогнеш да ги осъществя.
— Всичките? — изблея Емили, оглеждайки списъка. В него имаше поне петдесет точки.
Айрис повдигна вежда.
— Всяко едно от тях, ако искаш да получиш информацията за Али.
— Добре — отвърна тихо Емили. Нищо не можеше да я убеди да си затвори устата толкова добре, колкото обещанието да научи тайните на Али. И тя имаше усещането, че Айрис е наясно с това.
Емили запали двигателя, стиснала зъби. Правя го за добра кауза, правя го за добра кауза. Въпреки това гърлото й беше пресъхнало. Тя погледна към екрана на телефона си, убедена, че А. е изпратил есемес, в който я заплашва, че това няма да й се размине.
Но там нямаше нищо.
8.
Чудовището в гардероба
Последният час за деня на Ариа беше редактиране на статии, който се провеждаше в журналистическото депо. Макар че училищният вестник беше качен в интернет преди векове, сградата все още миришеше на мастило и вестникарска хартия. Стените бяха украсени със стари заглавия за важни събития в „Роузууд дей“, всичко — от 1982 година, когато момчешкият футболен отбор на „Роузууд дей“ беше спечелил щатския шампионат, до стоте дървета, които бяха засадени около училището в памет на жертвите на атентата от 11 септември.