— Извърших нещо ужасно — беше прошепнала тя в ухото й. — Направо не мога да се понасям.
Емили беше предположила, че приятелката й има предвид Табита.
— Всяка от нас щеше да направи същото.
Ариа поклати глава, в очите й проблеснаха сълзи.
— Ти не разбираш. Просто не разбираш. Онова, което сторих, ще съсипе всичко и…
— Ето те и теб! — разнесе се глас зад гърбовете им и внезапно ръката на Ноъл се отпусна върху рамото на Ариа. Лицето й се изкриви в нещо, напомнящо усмивка. — Хей, искаш ли да дойдеш да се запознаеш с един приятел от лагера по лакрос? Не съм го виждал от векове! — каза Ноъл.
— Разбира се! — отвърна весело Ариа, но устните й продължаваха да потреперват.
И просто ей така я отведе от Емили. Сега като се замислеше, той като че ли се опитваше да опази територията си. Сякаш Ариа беше негова собственост.
Но следващия път, когато двете се засякоха, Ариа беше весела и жизнерадостна. Ами ако точно тогава тя се беше опитвала да й разкаже за Олаф? За кражбата на картината?
— Ооо! Тези са красиви!
Емили рязко се откъсна от спомените си, тъкмо навреме, за да види как Айрис показва на госпожа Фийлдс чифт синкавозелени дънки. Те бяха нулев номер — но Емили предположи, че въпреки това ще бъдат твърде големи за Айрис.
Тя се накани да стане и да отиде при тях, но Спенсър я улови за ръката.
— Наистина ли смяташ, че Ноъл е бил на ски през уикенда, когато е бил убит Олаф?
В очите на Спенсър проблясваше решителност, също както когато тя, Али, Емили и останалите подреждаха пъзели на пода на Алината дневна в къщата в Поконос. Понякога си устройваха състезание и Спенсър, изпълнена с отчаяно желание да победи Али, пъхаше разни парчета дори на местата, където не си пасваха.
— Не съм сигурна, че още отсега трябва да започваме лов на вещици — отвърна бавно Емили.
— Но не смяташ ли, че Ноъл е идеалният кандидат? — прошепна Спенсър.
Емили затвори очи. Тя не искаше Ноъл да е идеалният кандидат. Това щеше да съсипе Ариа.
— Не знам — отвърна тя със слаб глас.
— Емили! — изграчи Айрис. Когато Емили погледна нагоре, Айрис се беше надвесила над тях.
Емили избута Спенсър от пътя си и се изправи.
— Здрасти! — извика тя, опитвайки се да се усмихне.
— Какво правиш на пода? — Айрис гледаше подозрително мястото, където току-що беше клечала Емили. За щастие Спенсър беше успяла да се измъкне навреме. След това Айрис притисна цял сноп копринени блузки към гърдите на Емили. — Пъхни това в чантата си. Махнала съм им електронните чипове.
Емили я погледна.
— Майка ми стои ей там! — Госпожа Фийлдс притискаше едно леопардово яке към тялото си и се въртеше наляво-надясно, оглеждайки се в огледалото.
Айрис се намръщи.
— И какво от това? Тя няма да ни види. — Момичето се приближи към нея. — Ако го направиш, ще ти кажа доста интересно нещо за Али.
— Добре — изръмжа Емили и грабна блузите от ръцете на Айрис. След като се огледа бързо, тя си пое дълбоко дъх и натика блузите дълбоко в спортния си сак, който от време на време използваше като дамска чанта. После отиде до майка си и я хвана за лакътя. — Тръгваме си вече.
— Толкова рано? — Госпожа Фийлдс изглеждаше разочарована. — Та ние тъкмо дойдохме тук! Това не е ли сладурско? — Тя показа на Емили леопардовото яке. — Искам да ти взема нещо специално.
— Много мило, но, ъъъ, Айрис има интервю в четири и половина — каза Емили, повеждайки ги към изхода. — А е много важно — смятат да й дадат стипендия.
— Наистина ли? — Госпожа Фийлдс се усмихна на Айрис. — Къде?
— Вилянова — отвърна бързо Емили, преди Айрис да успее да изтърси някое измислено име — или да попита за какво, по дяволите, говори Емили. — Всъщност трябва да я откарам дотам. Така че по-добре да тръгваме.
Сърцето й биеше бързо, докато минаваше покрай витрините край вратата. Когато пръстите й обхванаха бравата, тя се напрегна, готова да посрещне воя на алармите — и гнева на майка си.
Но когато Емили мина бързо през втората врата и изскочи на тротоара, не се чу никакъв звук. Тялото й беше плувнало в пот. Сърцето й блъскаше в гърдите. Тя не можеше да повярва, че Джордан редовно се е занимавала с това — и то с лодки и автомобили.