Майк седна на дивата и взе дистанционното.
— Как мина вчера в салона?
Хана примигна изненадано, опитвайки се да се да превключи.
— Какво?
— Нали вчера ти правиха пробна прическа за бала?
Вярно. Хана беше забравила тази лъжа.
— Ами добре мина.
Майк се наведе към нея и подуши главата й.
— Нямаш онзи плодов аромат, както обикновено, когато се връщаш от салона.
— Защото си измих косата тази сутрин. Уф. — Хана отдръпна главата си настрани. След това погледна часовника си и скочи. — Мамка му. Трябва да вървя. — Смяната й в клиниката започваше след половин час.
— Сега пък къде? — оплака се Майк.
Хана се зачуди какво да му отговори, но главата й беше празна. Тя грабна чантата си и излезе през входната врата.
— Трябва да свърша нещо за мама. До после.
Майк я последва до колата й. Сигурно беше разбрал, че го лъже — и тя го знаеше. Хана облиза устните си, канейки се да му каже истината — или поне нещо близо до нея. Но когато завъртя ключа на примуса, радиото се включи на новините.
Търсенето на крадците на безценната картина на Ван Гог „Звездна нощ“ е подновено, пропя репортерът на фона на потракваща клавиатура. В началото полицията смяташе, че става въпрос само за един крадец, но сега разполага с нови улики, че престъпникът може би не е действал сам. Водещият продължи, че случилото се намира толкова широк отглас в района, защото барон Бренън, от когото е била открадната картината, е бил щедър спонсор на филаделфийската Художествена галерия.
Стомахът на Хана се сви. Дали тези нови улики не са били телефонно обаждане от А.? Колко ли време оставаше, преди той да започне да казва имена?
Тя погледна Майк и стисна здраво устните си. Да, тя го лъжеше. Но това беше за негово добро.
Когато петнайсет минути по-късно Хана влезе в клиниката по изгаряния, вътре беше тихо. Шон скочи от стола си и тръгна да я посрещне. Хана не можа да не забележи колко възрастен изглежда в панталоните си цвят каки и карираната си риза. Дори баща й не се обличаше толкова смотано.
— Кели днес няма да бъде на работа — каза той, сбърчил разтревожено вежди. — Но ми каза, че си се справила много добре с подлогите — смяташ ли, че ще можеш да се справиш сама?
— Разбира се — сви рамене Хана.
— Страхотно. — Шон изглеждаше облекчен. — Много ти благодаря.
Той я потупа по ръката и се върна в кабинета си. Хана чу едно пинг зад гърба си, но фоайето беше празно. Тя тръгна към стаята на персонала, отключи гардеробчето си и се преоблече в розовата престилка, която беше поискала предишния ден. Харесваше я, защото имаше голям джоб отпред — идеалното място, където да държи телефона си.
След това грабна кофата с мопа и няколко подлоги от склада. Преди да започне, тя тръгна по коридора към леглото на Греъм. По-добре беше да му хвърли един поглед преди да започне работата си.
Параванът беше леко прибран настрани. Клепачите на Греъм потрепваха и от устата му се носеха пърлени, животински звуци. Над него се беше надвесила една сестра, която сменяше системата му. Когато усети присъствието на Хана, тя вдигна намръщено глава, но изражението й омекна, щом забеляза униформата й на доброволка.
— Събуди ли се вече? — попита Хана.
— Не още — промърмори сестрата. — Но се надявам и това да стане скоро.
Ръката на Хана неволно бутна крака на Греъм под завивката и тя бързо я дръпна настрани — той беше студен и твърд, като на труп.
— Пациентите говорят ли понякога, когато са в кома? Като например да казват имена или нещо друго?
— Обикновено не. — Сестрата защипа новата система към Стойката. След това погледна към Хана. — Как казваш, ти беше името?
— Няма значение — отвърна бързо Хана, скривайки се зад паравана.
Тя тръгна по коридора, претъпкан с легла, върху които лежаха бинтовани пациенти. Покрай тях едва успяваше да мине инвалиден стол. Миришеше на урина и хлор и на всеки няколко секунди някой простенваше.
— Трудно е, а? — разнесе се женски глас.
Хана се обърна. От двете страни на коридора лежаха пациенти. Изведнъж някой, чието лице бе увито в бинт, вдигна немощно ръката си.
— Здрасти — рече пациентката с дрезгав глас.