Ноъл се усмихна подигравателно.
— И сега си разстроена, защото наистина се чувстваш зле, или защото те хванах? Винаги съм подозирал, че нещо се е случило, но се надявах… — Той замълча и прехапа устната си. След това се обърна и силно ритна кошчето за отпадъци под бюрото. То издрънча с металически звук и се търкулна към стената. Ариа ахна и отскочи назад.
След това Ноъл се обърна и грабна мобилния си телефон.
— Това е исландски номер, нали? От Олаф ли е? Все още ли поддържаш връзка с него? Дала си му моя номер?
— Не! — извика Ариа. — Не поддържам връзка с него. Олаф е… — Тя не можа да произнесе изчезнал или мъртъв. Ноъл щеше да я попита откъде знае и тогава щеше да се наложи да му покаже изрезката от вестника, която бе намерила на леглото си… или трябваше да излъже, че е проверила в Гугъл, а така щеше да изглежда сякаш наистина го харесва. Нито пък можеше да каже кой е изпратил есемеса на Ноъл — не искаше да застраши живота му.
— Не знам от кого е есемесът — призна тя. — Може да е Олаф, но аз никога не съм му давала твоя номер. Предполагам, че някой се опитва да ме накара да ти кажа истината.
— Погледни в дрешника на Ариа. Там има нещо, което тя ще иска да ти покаже — повтори подигравателно Ноъл. — Един скелет.
Очите на Ариа се напълниха със сълзи.
— Съжалявам. — Мразеше начина, по който той я гледаше.
— Само това ли имаш да ми кажеш, или има и друго? — попита настоятелно Ноъл.
Стомахът й се сви.
— Т-това е всичко. Кълна се.
Ноъл повдигна вежди, сякаш искаше да покаже, че се съмнява в думите й. След това се обърна и излезе от стаята.
— Ноъл! — извика Ариа и хукна след него.
— Трябва да вървя — рече мрачно той, докато слизаше по стълбите. Грабна ключовете си от масичката до вратата, отвори я и изскочи на верандата.
— Чакай! — извика Ариа. Когато стигна до вратата, Ноъл вече се беше качил в колата си. Фаровете светнаха и той я подкара яростно, без да си прави труда да провери дали няма някой на пътя. Светлините на стоповете му бързо изчезнаха надолу по улицата.
Ариа стоеше в студената нощ и потриваше голите си ръце. Чувстваше се така, сякаш върху гърдите й се беше стоварила огромна тежест, която й пречеше да си поеме дъх. В съзнанието й изплуваха думите на Ноъл. Само това ли имаш да ми кажеш? Как трябваше да ги разбира?
В съзнанието й проблесна стар спомен, избледнял и почти забравен. В деня, когато щяха да летят към дома, таксито ги откара до летището в Рейкявик. Докато се отдалечаваха от града, те подминаха голямото имение на хълма. То беше обградено от полицейски коли. На алеята стояха ченгета, виеха сирени. Ариа се сниши на седалката, но Ноъл гледаше очаровано.
— Ха — рече той с глас, подрезгавял от твърде многото пиене предишната нощ. — Какво ли е станало там? — След това погледна многозначително към Ариа.
Но той нямаше как да знае. Нали?
Тя преглътна голямата буца в гърлото си и се прибра в къщата. Стълбите скърцаха шумно, докато се изкачваше обратно към спалнята си. Тя бутна вратата и едва не избухна в сълзи при вида на двете полупълни чинии с храна на масата. Отиде до дрешника, отвори вратата, избута суичърите настрани и впери поглед в навитото на руло платно. Само да можеше да го изгори.
С крайчеца на окото си зърна квадратния портфейл на бюрото и се вцепени. Не беше нейният, но тя го знаеше много добре. Все го и погали с пръст гравираните букви НАК — Ноъл Александър Кан. Когато се гушкаха, Ноъл винаги вадеше портфейла си от задния джоб — така беше много по-удобно. Но досега никога не го беше забравял. А Ариа никога не беше ровила из него.
Недей, каза си тя. Но ръцете й просто действаха сами.
Кожата на портфейла тихо изскърца, когато Ариа го отвори. Във вътрешните джобчета имаше две кредитни карти, шофьорската книжка на Ноъл, две двайсетачки и малко дребни. Ученическата му карта беше пъхната в едно задно отделение. Там имаше и пропуск за картинг пистата в Роузууд и касова бележка за кафе от „Уърдсмитс букс“.
Ариа погледна към тавана; внезапно се беше почувствала мазна и противна. Ноъл не криеше нищо. Просто А. разрушаваше всичко, както обикновено.
Но внезапно зад банкнотите тя забеляза някакъв избелял билет. На него е пурпурно мастило беше написано КИНО „ГОРАТА“. Билетът беше за филма „Спайдърмен“. Ариа се намръщи. Последният филм за Спайдърмен беше излязъл през последното лято, което тя бе прекарала в Исландия — преди предпоследната година в училище. Защо му беше на Ноъл да го пази?