Тя обърна билета. На гърба имаше избелял ръкописен текст, но Ариа успя да разчете думите.
Благодаря ти, че повярва в мен! Следващият път аз ще черпя с пуканки.
Бележката беше подписана с някаква заврънкулка. В първия момент й заприлича просто на петно, но когато поднесе билета под лампата, Ариа видя, че е карикатура на момиче, което играе хокей на трева. Ръцете й стискаха здраво стика, топката летеше във въздуха. Ариа се отпусна на леглото. И преди беше виждала точно същата рисунка — на едно знаменце, което беше пъхнато в Капсулата на времето. Случайно се беше сдобила с него и оттогава го криеше в стаята си.
Знаменцето на Али.
20.
Ужилването
Същия следобед Спенсър, издокарана отново с перуката си тип „Бритни“ и слънчеви очила, крачеше напред-назад пред тухлената сграда във Филаделфия, близо до река Скуукъл. Моторните лодки тръбяха със сирените си. Край нея премина един двуетажен автобус, пълен с туристи, носещи фалшиви очила на Бен Франклин и тениски с Камбаната на свободата. Току-що беше валяло и въздухът миришеше на мокър цимент и автомобилни газове. Тя провери училищната си поща по мобилния си телефон, закачайки се на нечий некодиран безжичен интернет. Беше получила ново съобщение.
Скъпа Спенсър, може би сме се разминали. Надявах се да те видя вчера у вас, но може би не си получила съобщението ми. Може ли да опитаме отново утре?
Гърлото й загорча от надигналата се жлъчка. Предишния ден беше положила огромни усилия да се не се навърта край дома си около четири следобед, когато агент Фуджи беше казала, че ще намине. Беше черпила със сладолед господин Пенитисъл, майка си и Амилия в мола „Кинг Джеймс“, за да може и те да не са вкъщи, когато мине Фуджи. Но Спенсър не можеше да я избягва вечно.
— Бум! — разнесе се нечий глас. Спенсър се обърна рязко и вдигна свитите си в юмруци ръце.
— Това съм аз, Бритни! — Чейс вдигна ръце в престорен ужас, отстъпвайки назад.
— Повече не прави така. — Спенсър го удари игриво по рамото. След това го огледа внимателно. Той беше облечен с тесни дънки, затворена поло-блуза и грейка, която го правеше да изглежда суров и як. Възможно ли беше да изглежда още по-добре от предишния път, когато го беше видяла? Спенсър беше във възторг, когато предишния ден беше получила от него съобщение в чата, което гласеше:
Връзката ми в аптечната верига откри адреса на Барбара Роджърс в системата им. Спрус Стрийт, номер 2560, апартамент 4Б, 4 следобед утре?
Тя погледна към тухлената сграда.
— Сега какво ще правим?
— Ще почукаме на вратата й — отвърна Чейс с равен глас.
Спенсър го погледна стреснато.
— А сигурни ли сме, че живее там?
— Да проверим. — Той се изкачи по стълбището и прегледа имената под звънците, след което се намръщи. — Хм. Тук няма Роджърс.
— Може информацията да е остаряла — предположи Спенсър. — А може и да е живяла под наем.
— Да позвъним. — Чейс протегна ръка към бутона на апартамент 4Б.
Спенсър улови ръката му.
— Чакай! Може би не трябва да й казваме, че идваме.
Чейс се намръщи.
— А как иначе ще влезем в сградата?
В този момент вратата се отвори и един възрастен мъж с бяла коса излезе навън. Спенсър се опита да я хване, но тя се затвори и заключи зад гърба му. Тогава тя се обърна към мъжа.
— Ъъъ, аз съм братовчедка на Барбара Роджърс. Можете ли да ме пуснете?
Мъжът погледна към перуката й.
— Никога не съм чувал за нея. — После заслиза надолу по стълбите.
Спенсър и Чейс се спогледаха. Нещо й подсказваше, че човекът лъже.
— Сигурен ли сте? — извика тя след него.
— Казах, че не знам нищо — извика той през рамо и буквално се хвърли в едно паркирано ауди. След секунди двигателят изръмжа и колата се отдалечи от тротоара.
Чейс слезе по стъпалата и застана до Спенсър.
— До-обре.
Тя се облегна на парапета от ковано желязо, опитвайки се да разчете отдалечаващата се регистрационна табела, но тя вече беше твърде далеч.
— Не ти ли се стори, че искаше бързо да избяга от нас? Все едно някой го е натиснал да не говори.