— Съвсем нищо — каза Айрис и затвори тетрадката.
— Какво търсиш? — попита Емили.
— Името ми, изписано върху сърце. Нещо. — Айрис продължи да рови из кутията, захвърляйки настрани плюшени играчки, празна бутилка от вода, кутийка с кърпички за ръце, болнична гривна, на която пишеше „Убежището в «Адисън-Стивънс»“. Когато стигна до дъното на кутията, лицето й посърна. — Ами това явно го доказва. Не съм означавала нищо за Трип.
— Може да го е отнесъл със себе си, когато си е тръгнал.
Айрис изсумтя.
— Твърде дълго съм се заблуждавала. Между нас никога не е имало нищо истинско. Постъпих глупаво, идвайки тук.
Внезапно да сви глава между колене си и проплака приглушено. Емили се спря за миг; не знаеше как да постъпи. Погали Айрис по гърба, но не знаеше какво да каже, за да я накара да се почувства по-добре.
Вместо това тя взе телефона и се опита да го включи. За нейна изненада на екрана се появи логото на Моторола. Тя натисна бутона с контактите. Всичко беше изтрито. Тя отвори есемесите, но и тази папка беше празна. Все пак бяха запазени няколко снимки — един облак с формата на пенис, златист ретривър и третата снимка, на която имаше момиче, което Емили познаваше твърде добре.
— О, Господи! — прошепна тя.
Русата коса на Али падаше по раменете й. Сините очи проблясваха. Тя беше облечена със същата бяла пижама, каквато носеше и Айрис в Убежището. Емили предположи, че снимката е била направена няколко години по-рано, когато Али беше на около петнайсет години.
Айрис избърса сълзите си и също погледна към екрана, след което изсумтя раздразнено.
— Е, поне ти намери нещо.
— Защо това момче има снимка на Али? — попита Емили с треперлив глас.
Айрис се облегна назад на ръцете си.
— Защото всички бяхме в Убежището заедно. Бяхме приятели.
Емили отново погледна към снимката. Достатъчно бе да види Али на толкова неочаквано място, за да се почувства зле. Някой, който не беше влязъл в кадър, я беше прегърнал през раменете — единственото нещо, което го идентифицираше, беше златният часовник на окосмената ръка. Тя го погледна с присвити очи. Беше ли го виждала преди?
Тя посочи към ръката.
— Кой е това?
Айрис поднесе снимката по-близо до очите си. Устните й оформиха „О“.
— Знаеш ли, това може да е той. Приятелят.
Емили примигна.
— Имаш предвид онзи, която през цялото време я е посещавал в клиниката? Същият, с когото се е срещнала до Кеплър Крийк, когато са я изписали? — Емили хвана Айрис за ръката. — Трябва да ми кажеш името му. Веднага.
Айрис поклати глава.
— Не мога. — Тя се изправи и излезе от стаята.
Емили прибра в джоба си телефона със снимката на Али и я последва надолу по стълбите, след това през задната врата и на моравата. Айрис вървеше бързо, но Емили най-после успя да я настигне на тротоара.
— По дяволите, Айрис! — извика тя и посочи къщата. — Проникнах незаконно в къщата заедно с теб! Какво е следващото, убийство? Цяла седмица ме мотаеш — дай ми нещо истинско най-накрая! Твърде много ли е да ми кажеш името на едно момче?
Айрис спря до едно дърво и наведе очи.
— Не мога да ти кажа името му… защото не го знам.
Емили почувства, че не й достига въздух.
— Какво?
Под слънчевата светлина кожата на Айрис изглеждаше още по-бледа.
— Никога не съм го знаела. Съжалявам. Не съм те лъгала — Али наистина имаше приятел, който непрекъснато я посещаваше. Но тя го наричаше Тузара… също като Кери в „Сексът и градът“. Така и не научих името му. Тя го криеше от мен. Не ми беше позволено и да се запозная с него. — Момичето сви устни. — Затова не съм вярна на тази кучка. Тя криеше много неща от мен. Сякаш не заслужавах да знам истината.
Емили се облегна на едно дърво.
— Защо не ми го каза досега?
Айрис ритна една бучка пръст в тревата.
— Мислех си, че това е единственият начин да те накарам да продължиш да ме разхождаш наоколо, да ме водиш където поискам, да ми позволиш да остана в дома ти — единственият начин да живея нормален живот. Веднага, щом разбереше, че не знам нищо, щеше да ме върнеш обратно в Убежището.
Емили примигна. Тя нямаше представа, че Айрис се страхува от това.
— Значи… чакай малко. На теб ти харесва у дома?
— Ами да — отвърна Айрис, сякаш това беше очевидно. — Както и да е, вече всичко свърши. Можеш да ме изоставиш, точно както направи майка ми. Както направи Трип. Няма проблем — просто ще се върна в Убежището и ще гния там още четири години. Можеш да отидеш на бала. Да продължиш да си живееш живота.