Тя се обърна. Миг по-късно раменете й се разтърсиха мълчаливо. Емили беше толкова зашеметена, че не можа да помръдне от мястото си. Тя знаеше, че трябва да е ядосана, но като гледаше Айрис, която бе обгърнала тялото си с ръце и мълчаливо хълцаше, Емили не можа да не я съжали. Тя познаваше чувството да си изоставен от семейството си. И да бъдеш зарязан от някой, когото смяташ, че те обича. Когато в края на седми клас Али се беше присмяла на Емили в дървесната къщичка, нещо в нея беше умряло. Друга част се изпепели в Поконос, когато Истинската Али се опита да я убие.
Тя погледна към Айрис. Всъщност те двете не бяха чак толкова различни. Макар и при по-различни обстоятелства, Емили също беше лъгала, че притежава информация, само за да накара някой да й обърне внимание. По един странен начин тя се чувстваше дори поласкана, че Айрис я беше намерила за достойна да бъде лъгана, а животът й достоен за живеене. В този миг я порази странна мисъл: Ако Айрис беше помолила Емили да остане още няколко дни с нея, макар да не знаеше името на приятеля на Али, Емили може би щеше да се съгласи.
Тя постави ръка на рамото на момичето.
— Айрис, няма да те отведа в Убежището, докато не си готова да се върнеш. Всъщност мисля, че трябва да дойдеш на бала с мен. Като кавалер.
Айрис изсумтя шумно и я погледна недоверчиво.
— Да, бе, да.
— Сериозно говоря — гласът на Емили прозвуча по-уверено. — Знам, че това го няма в списъка ти, но можеш да го впишеш. Била ли си някога на абитуриентски бал?
Айрис прибра кичур коса зад ухото си.
— Ами, не, но…
— Много момчета отиват сами. Можем да намерим някой, който да ти пасне. Някой много по-готин от Трип.
Айрис се ощипа по ръката. Някъде пропя птичка, една кола профуча покрай тях. Сърцето на Емили биеше ускорено. Моля те, кажи да, пожела си мислено тя. И защото искаше да види изненадата на Джордан… и защото наистина смяташе, че така прави нещо хубаво за Айрис.
Най-накрая Айрис въздъхна.
— Ами добре.
— Да! — извика Емили и я прегърна. За миг Айрис остана вцепенена, но след това също я прегърна. Когато се отдалечиха една от друга, бузите на Айрис бяха розови и сияеха.
В този миг телефонът на Емили иззвъня. Тя го извади и се обади.
— Госпожице Фийлдс? — рече рязък глас. — Обажда се Джасмин Фуджи. Срещнахме се онзи ден?
Емили отвори уста, но от нея излезе само тихо ръмжене. Тя погледна телефона така, сякаш гореше.
— От к-къде имате този номер?
— Майка ви ми го даде. Първо се обадих в дома ви.
Емили почувства как започва да й се вие свят. Майка й. Госпожа Фийлдс я беше принудила да й даде номера на новия телефон и Емили не се беше сетила да я предупреди да не го казва на никого. На кого ли още го беше дала?
— Вижте, опитвам се да се свържа с вас и приятелките ви, но започвам да си мисля, че ме избягвате. — Агент Фуджи се засмя. — Сега имате ли време да поговорим?
Емили погледна към Айрис, която се беше спряла на тротоара и я гледаше.
— Ами малко съм заета.
— Няма да отнеме много време, обещавам.
— Съжалявам — избъбри Емили. — Точно сега не мога. Може би друг път. — И преди да се усети какво прави, тя прекъсна връзката.
23.
Студената, страшна истина
— О, отговорничке по декора! — пропя нечий сопранов глас в журналистическото депо. Беше петък следобед. Стаята беше пълна с ученици, които довършваха фреските на Ван Гог, платната с картини и чувалчетата със сладки. От тонколонките на компютъра се носеше песен на Тейлър Суифт, а две момичета от комитета по украсата танцуваха под звуците на „Любовна история“.
— Ю-ху! — разнесе се отново гласът. — Госпожице Монтгомъри?
Едва когато усети ръката на рамото си, Ариа осъзна, че момичето говори на нея. Това беше Райън Креншоу, възпитаничка на „Роузууд дей“, която помагаше при украсата на бала. Според традицията в „Роузууд дей“, учениците, които се бяха дипломирали предишната година, се връщаха, за да наглеждат подготовката, да напомнят на комитета за глупавите ритуали на бала, като например фотографирането на краля и кралицата на бала в гробището близо до „Четирите сезона“ и да организират голямата конга-верига. Беше голяма чест да се върнат, за да помагат с организацията, но Райън, която имаше провисналата кестенява коса и слабите ръце на петнайсетгодишен ученик, и непрекъснато се оплакваше колко е гадно в колежа, беше просто едно от онези момичета, които не искаха да си тръгват от училище.