— Давай, Емили! Давай, Емили! — скандираше Айрис.
Емили се ухили. Тя никога не бе мечтала да стане кралица на бала, но за една песен беше забавно.
Когато започна нова песен, Емили свали короната от главата си и я подаде на Кирстен Кълън. Разнесоха се ликуващи викове и две момчета от футболния отбор подхвърлиха Кирстен във въздуха заедно с короната, скиптъра и всичко.
Емили се ухили на Айрис.
— Това със споделянето на короната беше много добра идея.
Айрис сви рамене.
— Просто се опитвах да направя бала весел.
— Радвам се, че дойде — каза напълно искрено Емили.
— И аз се радвам, откачалко. — Айрис отметна глава назад, за да се изсмее, но внезапно прехапа долната си устна и погледна през прозореца. — Последното ми ура в Роузууд, нали?
Емили я докосна по ръката.
— Свикна ли вече с мисълта, че ще се връщаш? — Айрис си беше поръчала такси, което да дойде да я вземе от „Четирите сезона“ и да я откара до Убежището. Каза, че искала да се покаже колко страхотно изглежда в бална рокля, да докаже на останалите пациенти, че е поразила всички навън. Този път щеше да се постарае здраво да се оправи… за да я изпишат наистина.
Айрис се опита да изглежда смела.
— Кой знае? Но предполагам, че трябва да опитам. — Тя се взря в Емили. — Наистина ли ще идваш да ме посещаваш?
— Разбира се — отвърна Емили и я смушка. — Дори ще те заведа да пазаруваме, стига да ми обещаеш, че няма да крадеш нищо.
— Дадено. — Айрис погледна към часовника над голямата врата във форма на мида, която водеше към фоайето. — Хей, почти е станало десет.
— Нима? — отвърна равнодушно Емили, сякаш не беше поглеждала през цялата вечер непрекъснато към часовника.
Айрис се намръщи.
— Как ще разбереш каква е изненадата от Джордан? Може да е всичко… навсякъде.
— Просто ще разбера — отвърна Емили, докато двете се отдалечаваха от дансинга. Само че… дали наистина щеше да разбере? Джордан можеше да е скрила тайно съобщение в някоя от четирите тематични Ван Гог торти. Можеше да го е пришила към някоя кърпа за бърсане на ръце в тоалетните. Можеше да е вмъкнала нещо в някое от парчетата, които беше подготвил за пускане диджеят. Беше като да търси игла в някоя от купите сено на Ван Гог.
Тя огледа залата за пореден път. Джордан щеше да се досети, че задачата й няма да е лесна и щеше да се опита да я изненада с нещо, до което Емили щеше да се приближава често, нали? Но пък всичко в залата беше интересно и си заслужаваше да се погледне отново. Букетите с цветя на масите. Ледените скулптури на животни. Направените от папиемаше звезди с човешки ръст. Татуистът в ъгъла, гадателят, който четеше по звездите.
— Време е за конга, народе! — извика диджеят, откъсвайки Емили от мислите й. Пред кабинката му бяха изтикали един огромен триножник. — Къде са кралят и кралицата на бала?
— Аз кралица! — извика на развален английски Клаудия Хууско, ученичката на разменни начала. Тя се приближи до сцената, сложила накриво короната върху златистите си къдрици. Когато стигна почти до кабинката на диджея, тя се спъна в подгъва на роклята си и короната излетя от главата й. Всички се разсмяха. Роклята й се свлече надолу, разкривайки сутиена й с подплънки и — ужас — ластичен колан. Всички избухнаха в смях.
Погледът на Емили се върна към гадателката. По време на втория им ден в морето, Емили беше използвала бавния интернет на кораба, за да влезе в един астрологически сайт и да прочете хороскопа си. Когато каза на Джордан, че го прави всеки ден, за да види дали нещата ще се развият добре или зле, Джордан я беше изгледала така, сякаш бе луда.
— Ами ако в хороскопа ти пише да не излизаш от вкъщи?
— Ами няма да изляза — беше се пошегувала Емили. После я беше смушкала шеговито. — Но те никога не казват такива неща. Дори да те очаква лош ден, те пишат, че ще бъде предизвикателство. Или че ще натрупам опит.
— И ти им вярваш? — беше попитала Джордан.
— Да — беше отвърнала Емили.
Джордан я беше докоснала по носа.
— Обичам да научавам разни неща за теб.
Емили погледна часовника на мобилния си телефон: часът беше девет и петдесет и три. Докато повечето момичета и момчета на дансинга образуваха дългата конга-верига, тя се отдалечи към масата на гадателката. Жената имаше дълга, провиснала, прошарена коса, бенка на носа и кръгли очила с лилави стъкла. Тя изгледа спокойно и продължително Емили, сякаш я изпиваше с очи бавно, до последната капка.