— Получих анонимно обаждане, че в дома си криете безценно произведение на изкуството — рече твърдо тя, навеждайки се към момичето. — Трябва ли да взимам заповед за обиск, госпожице Фийлдс?
Криете безценно произведение на изкуството?
— В моя дом няма никакво изкуство — изтърси Емили.
Фуджи повдигна едната си вежда.
— Да не е в дома на някой друг, когото познавате? Казаха ми, че една от вас, момичета, притежава нещо, за което бихме искали да знаем. Щом не сте вие, коя е тогава?
Музиката отекваше в ушите на Емили. Беше отговорила без да мисли. А. беше казал… но не всичко. Това беше брилянтна схема: тя разчиташе на Емили да й каже останалото.
Тя отново погледна към Фуджи.
— Н-не знам за какво говорите.
— Нима? — Фуджи постави ръце на хълбоците си. — Сигурна ли сте?
Емили леко поклати глава, полагайки огромни усилия да издържи на напъна. След миг Фуджи придърпа нагоре по рамото си каишката на куфарчето и се завъртя на токовете си.
— Надявам се, че не ме лъжете — предупреди я тя.
После се отдалечи от нея, като вдигна телефона към ухото си още преди да излезе от сградата. Емили почувства как я залива гореща вълна, после студена. Какво беше направила току-що? Къде беше отишла Фуджи? Намереха ли ченгетата картината, с тях беше свършено.
Тя хукна обратно към балната зала и се огледа за приятелките си, но не ги видя никъде. Телефонът й се намираше на дъното на чантичката; тя го извади и набра номера на Ариа.
— Не пак! — изкрещя тя след сигнала на гласовата поща. После опита телефона на Спенсър, после на Хана. Нищо. — Не пак, не пак! — изкрещя тя на гласовите им пощи.
— Добре ли си?
Зад нея стоеше Айрис, задъхана от танца. Емили пусна телефона в чантичката си; чувстваше се опустошена.
— Ами…
— Намери ли си изненадата? Избяга навън толкова бързо и… — Внезапно Айрис млъкна и се ококори, виждайки нещо в другия край на залата.
— Какво има? — Емили проследи погледа й. Да не би да се беше върнала Фуджи? Да не беше пристигнал спецотрядът? Единствените хора на дансинга бяха празнуващите ученици, облечени в рокли и смокинги. Диджеят водеше конга-веригата и поклащаше главата си напред и назад.
Айрис започна да трепери.
— Не мога да повярвам. Това е момчето, което посещаваше Али в Убежището.
Емили погледна намръщено диджея. Той имаше мърлява брадичка, малки очички и длъгнесто тяло.
— Наистина ли?
Айрис кимна без да отмества поглед.
— Навсякъде бих разпознала снимката му.
Внезапно Емили осъзна, че Айрис гледа към снимката на статива. КРАЛ И КРАЛИЦА НА „РОУЗУУД ДЕЙ“, пишеше с къдрави букви отгоре. Под надписа имаше снимка на краля и кралицата с корони. Тазгодишните крал и кралица. Крал, който Емили познаваше много, много добре. Погледът й се смъкна до златния часовник на китката му. Същият златен часовник, който беше видяла на онази снимка в дома на Трип. На която беше снимана Али в Убежището.
Тя погледна към Айрис, настръхнала до крайност.
— Ноъл Кан? Сигурна ли си?
Айрис кимна мрачно и уверено.
— Залагам живота си на това.
29.
Преди да е станало твърде късно
На Спенсър й бяха необходими четирийсет и пет минути и няколко скришни места, за да избегне подозрително изглеждащите местни, преди да прекоси петнайсет пресечки в посока към града и да намери такси, което да я откара до „Четирите сезона“. Тя си носеше малко пари в брой и кредитната карта — поне нея А. не беше успял да блокира. Докато пътуваше, се опита отново да включи телефона си, но неуспешно. А. беше задръстил кутията със съобщенията си.
В този миг я озари прозрение: А. знаеше за кутията. Което означаваше, че знае и номера й. Естествено, че го знаеше: А. беше Чейс. Сигурно беше погледнал в телефона й, докато бяха заедно. А тя беше влязла в капана и заради това приятелките й щяха да умрат.
Спенсър погледна през прозореца към Художествената галерия, покрай която преминаваха. Не можеше ли шофьорът да кара по-_бързо_? Трябваше да намери Ариа, Хана и Емили, преди Чейс да ги открие пръв.
Най-накрая отпред се появи „Четирите сезона“.
— Спрете тук! — извика Спенсър, когато стигнаха до завоя, хвърли малко пари на шофьора и изскочи от задната седалка. Затича със ситни стъпки по тротоара, възпирана от прилепналата си дълга рокля. Пред входа на хотела бяха паркирани няколко таксита и лимузини. Една позната черна кола профуча покрай Спенсър, повдигайки краищата на роклята й. Това не беше ли… Фуджи?