Тя преглътна и погледна към Ноъл, който не беше помръднал от мястото си.
— Помниш ли сеанса, на който отидохме заедно? — избъбри тя.
Ноъл се усмихна.
— Ти как мислиш? Нали там успях да те накарам да ме харесаш.
Ариа потрепна. Това представяне на нещата въобще не й харесваше.
— Помниш ли, когато се заключих в банята? Някой беше угасил лампата, може би, за да ме накара да изпадна в истерия?
Ноъл кимна.
— Мисля, че да.
— Когато лампата отново светна, аз видях флаера „търси се“ на Али. За миг си помислих, че тя ми го е причинила. Но по-късно разбрах, че е бил някой друг.
Ноъл се вгледа в лицето й.
— Да, знам ли — рече най-накрая той. — Може би мястото е било обитавано от духове. — Той се наведе напред и помириса букета цветя, който някой беше оставил на гроба.
— Защо дойде на този сеанс? — попита настоятелно Ариа.
Ноъл се изправи и я погледна с присвити очи.
— Нали ти казах — заради брат ми.
— Но защо точно на този сеанс? Знаеше ли, че съм се записала? Да не си ме следил?
Ноъл сви рамене.
— И какво, ако съм?
Ариа впери поглед в него. Защото има значение, искаше да каже тя. Така се влюбих в теб. Искам да знам дали е било истинско или не.
Единственото, за което можеше да мисли в момента, бяха онези есемеси от телефона на Ноъл. Каквото пожелаеш. И, Благодаря за помощта. Ами ако Али беше накара Ноъл да следи Ариа? Ами ако Али му беше прошепнала: Върви вътре, Ноъл, и се залепи за нея. Влез й под кожата. Прави каквото ти казвам и ще те обичам вечно. Може би се беше сепнал, когато му беше наредила да я затвори в тоалетната и да угаси лампата… но въпреки това го беше направил.
Ноъл се облегна на високия надгробен камък.
— Какво общо има това с онова, което искаш да ми кажеш? Това ли криеш от мен?
Ариа затвори очи.
— Може да се каже.
Когато Ноъл я докосна по ръката, тя се опита да не потрепне.
— Каквото и да е, просто ми го кажи. Обичам те, Ариа. Мога да го понеса.
Обичам те, Ариа. Нещо в начина, по който Ноъл беше произнесъл думите, извика спомен в съзнанието й. Ариа си спомни как лежеше в малкото легло в исландския пансион в нощта, когато се случи всичко. Чувстваше се изпълнена с вина заради това, че бе целунала Олаф и беше откраднала картината. Усети как Ноъл се размърда до нея, опитвайки се да се намести по-удобно. Двамата се намираха на огромно разстояние един от друг, емоционално и физически. В онзи момент тя се бе изпълнила с чувството, че може би никога повече няма да се сближат.
Но тогава Ноъл се беше обърнал към нея и я беше взел в обятията си, сякаш нищо не се беше случило.
— Обичам те, А… — беше промърморил той в ухото й. Ариа си беше помислила, че той е искал да каже Ариа, но не беше така. Той беше произнесъл нечие друго име.
Обичам те, Али.
Ариа се взря в озареното му от слабата светлина лице. Внезапно се почувства така, сякаш гледаше непознат. Обичам те, Али. Думите прозвучаха ясно в съзнанието й, сякаш току-що ги беше чула. Може би той наистина обичаше Али. Тя се чувстваше така, сякаш сърцето й бе потънало в дълбок, мрачен гроб. Ноъл я беше предал, наистина. Тя му се беше доверила, а някъде дълбоко в себе си той я мразеше.
Ариа бавно разкопча гривната и я пусна на земята. Ноъл я погледна и сбърчи вежди.
— Защо го направи?
— Обичаш ли Алисън Дилорентис? — прошепна колебливо Ариа.
Ноъл застина.
— Какво?
— Посещавал си я в болницата, след като тя уби Кортни, нали? В Убежището.
Ноъл рязко се обърна настрани и отпусна ръката си върху плоската част на надгробния камък.
— Какво значение има това?
По бузите на Ариа започнаха да се стичат сълзи.
— Какво трябва да означава това? Разбира се, че има значение! Не разбираш ли, че тя уби Кортни? Колко дълго я посещаваше? Откога я обичаш?
Ноъл се обърна с лице към нея; устните му бяха изкривени в грозен триъгълник.
— Никой друг не я посещаваше. Съжалявах я. Тогава не ми изглеждаше луда. И разбира се, че не знаех, че е убила сестра си.