Нямаше си представа къде отива. След експлозията бе забравила напътствията на Весил, а повечето от фенерите бяха угаснали. Тя се движеше, защото не можеше да си позволи да остане.
Заровила долната част на лицето си в сгънатия си лакът, Тиан остана с впечатлението, че е дочула човешки гласове от един от тунелите пред себе си.
— Ехо! — извика тя.
Не последва отговор. Тя се приближи до разклонението. Да, действително гласове долитаха от средния тунел. Тиан продължи предпазливо в полумрака и зад ъгъла, отвеждащ в по-широк поход, спря.
Светлината на самотна лампа позволяваше открояването на половин дузина души, застанали с гръб към нея. Всички те се взираха в нещо, което се намираше прекалено далеч от светлината. Изглежда това бяха тукашните роби.
Потракването на тетрапода ги накара да се обърнат, присвили очи. Тиан пристъпи напред, с което породи ужасените им викове. Те отново ѝ обърнаха гръб, този път за да побегнат. Първоначално объркана от реакцията им, занаятчията я разбра едва след няколко секунди. Сигурно изглеждаше ужасяващо — наполовина човек, наполовина машина, цялата покрита с черни петна.
— Спрете — извика някой. — Това е Тиан.
Гласът беше познат.
— Весил?
Въпросният изникна, понесъл фенер. Тиан искрено се зарадва да го види.
— Тунелът гори, Весил. Не можах да премина.
— Този проход също извежда навън, но е запушен от затънал конструкт. Не можем да го заобиколим.
— Конструкт? — Тиан любопитно се приближи напред.
Той я улови за ръката.
— Внимателно. Тук е особено лепкаво. Изпратих неколцина да донесат рафтове от най-близкия склад, за да има върху какво да стъпим. Така може и да успеем да минем над конструкта.
— В него има ли пътници?
— Не зная.
Конструктът, на вид досущ като нейния таптер, само че наполовина по-малък, бе затънал две трети. Бившите роби, четирима мъже и две жени, дотичаха задъхани, понесли дълги дъски, и започнаха да ги полагат в импровизирана пътека. Тъй като материалът свърши малко преди да достигне машината, те отърчаха да вземат още.
Когато достъпът до конструкта бе осигурен, те започнаха да остъргват асфалта с лопати и кирки, за да улеснят изкатерването си. Тъй като не бе в състояние да помогне, Тиан остана върху по-стабилния участък, упражнявайки атрофиралите си мускули — пътеката бе прекалено тясна за тетрапода ѝ.
Размислите ѝ по конкретната процедура на преминаване бяха прекъснати от нечий напрегнат шепот:
— Чухте ли?
Работата спря. От вътрешността на конструкта отново долетя трикратно почукване.
Тиан бе прободена от страх. Аахимите я бяха преследвали през половин Лауралин. Ако намиращите се вътре бъдеха освободени, те веднага щяха да се нахвърлят отгоре ѝ! Тези невъоръжени роби бяха безсилни да ги спрат.
— Не им… — Тиан замлъкна. Не можеше да обрече пленените вътре на бавна смърт от задушаване.
— Какво има? — обърна се към нея Весил. Той се бе съблякъл до кръста и лъщеше от пот. Ставаше все по-горещо.
— Нищо.
Заради състоянието си тя бе още по-малко склонна да се доверява на когото и да било.
Занаятчията продължи да наблюдава разчистването на конструкта. То трая дълго, защото асфалтът лепнеше по инструментите и самите те често се налагаше да бъдат почиствани. Накрая един от робите се покатери върху машината, повдигнал фенер високо.
— По-натам тунелът е рухнал — обяви той. — Ще трябва да потърсим друг изход.
— Всички останали проходи отвеждат обратно към огъня — каза Весил.
Люкът на конструкта бе рязко отворен, разкъсвайки лепкавото покритие. Нечия глава изникна в отвора.
Тиан се отдръпна в сенките, надявайки се, че това е някакъв непознат аахим, който не я е виждал.
Беше Минис. Сърцето ѝ започна да бие бързо. Тя се бе заклела да отмъсти нему и на всички аахими, но каква полза щеше да има от отмъщението ѝ, щом всички щяха да умрат?
До него изникна аахима. Тиан веднага разпозна и нея, въпреки зацапания ѝ вид. Триор също бе участвала в предателството срещу нея.
Минис се спусна долу върху дъските, а Триор го последва. От люка изникна и трети пътник, нисък и набит млад мъж с къса черна коса, която следваше контурите на черепа му. Крил-Ниш Хлар, нейният смъртен враг. Ако имаше човек, когото тя презираше колкото Минис, това бе именно той.
Тиан рязко насочи тетрапода назад, сблъсквайки се със стената. Тя покри лицето си с пръсти и с насълзяващи се очи погледна към младия аахим. Нему бе завещала всичките си млади и глупави мечти и надежди, а той я бе захвърлил. Трябваше да се оттегли, преди той да я е видял. Занаятчията завъртя машината и пое обратно към мрака си. Към огъня.