— Чрез замразяване.
— Как? — любопитно рече тя.
— Едно от техните Изкуства.
— И ако са изоставили и него, нима би могъл да оцелее? — промърмори тя на себе си.
— Не би могъл, ако по това време се е намирал в сълзевината. — Сакатият отново се загледа напред. — Но ако се е намирал в тунелите близо до нея… Можем да поемем натам, не е далече.
Весил също имаше добро сърце. Тиан мълчаливо му благодари.
— Той се отнасяше добре към мен. Трябва да зная.
— Тогава продължи право напред.
Тунелът се изкачваше нагоре и тук тежката черна мъгла не достигаше. Весил открехна люка, за да пропусне свеж въздух, само че в кабината нахлу зловоние и той побърза отново да затвори. След издигането конструктът отново пое надолу и попадна сред мъгли, които светлините на корпуса не бяха способни да разкъсат. Тиан трябваше да намали скоростта. Дори и тогава често се блъскаше в лепкавите стени.
След два остри завоя мъглата се разпръсна. Пред тях отново бе изникнало разклонение.
— А сега в кой проход да продължа? — каза Тиан.
Весил мълчаливо се взираше през панела.
— Не съм сигурен… Мъглата ме обърка. Да не би да сме пропуснали някоя пресечка…
— В онази мъгла нищо чудно да сме пропуснали и петдесет.
— Наляво. Предполагам…
След няколко минути занаятчията долови стържене откъм лявата страна. Малко по-късно същият звук се разнесе от дясната част на корпуса и конструктът рязко спря.
— Явно това е грешният път — каза Весил. — Ще трябва да се върнем.
— Стига да можем — промърмори Тиан.
След много разтърсване и тласъци машината пое на заден ход, върна се до раздвоението и пое по десния проход. След няколко минути напредване по него младата жена забеляза червеникаво сияние да долита от лявата страна на отминат кръстопът.
— Пътищата пред нас бързо се затварят — каза Весил. — Можеш ли да увеличиш скоростта?
Тиан ускори доколкото се осмеляваше и продължи по виещия се път. След него излязоха в прав и широк тунел, който позволи допълнителна скорост. Тук почти нямаше дим. Стените и таванът бяха изградени от жълтеникав пясъчник, сред който почти не личеше асфалт. След десет минути пътят рязко потъмняваше, за да продължи направо сред асфалта.
— Тук ли е работил Гилаелит? — Мястото никак не се харесваше на Тиан.
— Би трябвало да е някъде напред. Близо сме до ръба на Голямата сълзевина. Твърдият ръб. След няколко дължини той започва да се смекчава и следва левга течен асфалт.
— Как са построили тунел през него? И защо?
Весил се обърна към робите. Говореше на език, непознат за Тиан. Една от жените му отвърна на същия език.
— Използвали са приспособления, захранвани от финадри — обясни Весил, — за да изтеглят горещината и замразят асфалта. На втория ти въпрос не мога да отговоря. Мога да кажа само, че е било нещо с огромна важност за тях. Матриарх Гирил работеше тук всеки ден, а един матриарх не рискува живота си напразно.
Продължиха. На места бяха захвърлени предмети — гниещи, потъмнели парчета плат, малък дървен сандък. По-натам лежеше несъмнено човешко тяло.
Тиан затаи дъх. Нима това беше Гилаелит? Тя насочи машината към трупа, отвори люка и погледна надолу.
Тялото бе дребно, женско и пропито с чернота.
— Трупът има… изсъхнал вид — каза занаятчията. — Сякаш е умрял отдавна.
— С течение на времето много хора и животни са затъвали и са били издърпвани към дълбините. Виждал съм подобни тела. Асфалтът ги съхранява. Недей да тъжиш за нея, Тиан. Тя е била мъртва най-малко стотици години.
— Ще продължа, за всеки случай… — Тя отново насочи конструкта напред. — Ако не се лъжа, ти спомена, че тунелът им се е простирал дълбоко.
— Чух за нещо от порядъка на стотина дължини.
— Напреднали сме не повече от двадесет, а вече виждам края — отвърна Тиан. Жената леко се повдигна на ръце, за да вижда по-добре. Краят на прохода действително се намираше съвсем близо до тях: лъскава тъмна стена, сред която личаха отломки дърво и плат. — И той се движи! — Гъстата топла чернота се придвижваше като засмуквана от сламка. Тунелът бе рухнал. — Ако Гилаелит е бил тук, значи е мъртъв.
Пет
Весил я стисна за рамото.
— Той значеше ли нещо за теб, Тиан?
— Не бих казала, че бяхме приятели, защото той нямаше такива. Той бе най-странният човек, когото бях срещала, изцяло погълнат от себе си. Но той прояви добрина към мен и не бих могла да го забравя. Сега обаче по-добре да вървим, ако искаме да се измъкнем.
Тиан обърна малкия конструкт и го насочи обратно. На първото разклонение Весил каза: