— Тъй като аз съм прокудена, действията ми нямат никакво отношение с аахимите. По тази причина ти предоставям таптера. Без никакви условия. Дори самата аз ще дойда в Ненифър. Възможно е да изникне нужда от талантите им.
Домакинът не реагира веднага. Но накрая той се отърси от вглъбението си и се надигна. Малиен последва примера му.
— Благодаря ти. — Той ѝ се поклони до пояс. — Ти ми даде нова надежда. Ще се върнем ли, за да планираме атаката?
— Стените имат уши, дори и ако са масивни като твоите. Нека запазим подробностите само за онези, за които е наистина наложително да знаят. Поне докато не полетим.
— Разумно — одобри Игур. — Ще знаем само ти, аз и Ксервиш Флид. Трябва да поемем колкото е възможно по-скоро. Възможно е Гилаелит да намери начин за разкриването на тайната ни.
— Струва ми се, че времето се е върнало назад — обърна се на следващата вечер Ниш към Иризис. — Тиан изниква и внезапно ние вече не сме достойни за доверие.
Снощната среща не бе подновена. Вместо това те бяха започнали да товарят припаси и оръжия в таптера, заедно с въжета, куки, брони, палатки, спящи чували… Всички неща, които скрутаторът бе включил в списъците си за атаката срещу най-охраняваната крепост на Сантенар.
— Гузен си заради начина, по който си се отнасял с нея преди — каза Иризис.
— Признавам. Постъпих отвратително. Ти също.
Тя сви рамене.
— Никога не съм го отричала, но не съм свикнала да се измъчвам от вина.
Това не беше изцяло истина, ала нейното страдание се различаваше от това на Ниш. Той все още не можеше да свикне с мисълта, че Тиан е тук. Тъй като не знаеше какво да ѝ каже, механикът се стараеше да я избягва.
— Освен това е нормално да пазят плана си в тайна — продължи Иризис.
И все пак тя се чувстваше наскърбена от мълчанието. Тя бе пренесла някакви запечатани предмети от складовете на Игур. Те бяха свързани с Изкуството и контролерите, следователно попадаха в нейната сфера. Въпреки това младата жена не бе успяла да отгатне предназначението им.
Отрядът им щеше да включва Игур, Флид, Малиен, Фин-Мах, Инуи, Флангърс, Ниш, Иризис и Тиан, а също и трима от най-опитните войници на Игур. Знаеше се само, че поемат утре сутринта.
— Надявам се, че планът им е гениален — не мирясваше Ниш. — Дванадесет души срещу две хиляди войници, стотици гадатели и всички останали, укрепили се в Ненифър.
— Може и да е самоубийствен. Ако се провалим, както ми изглежда вероятно, това ще бъде краят на ефективната съпротива в Лауралин.
— Това вече няма да ни притеснява.
— Няма да притеснява и приятелите и близките ни — напомни му тя. — Скрутаторите ще ги унищожат до четвърто коляно.
Механикът се замисли над думите ѝ.
— А ако спечелим, ще попаднем под мерника на Нуминатора.
— Иска ми си да не бе споменавал това.
— Иска ми се да не се бях сещал.
— Мисля, че ще ни разкрият плана по пътя — каза Иризис. — Полетът до Ненифър ще трае няколко дни, така че ще разполагаме с предостатъчно време да обсъдим подробностите. Препоръчвам ти да се наспиш добре. Поне за известно време няма да имаме възможност да спим в истински легла.
Тридесет и четири
Месеците край Ненифър минаваха бавно — там лятото бе късо и студено, зимата дълга и люта, а в сенките на издигащите се околвърст планини не бе валяло в продължение на двадесет години. Сухата твърд бе покрита със съвсем тънък слой пръст, не по-дебел от палеца на Юлия, под който започваше скала. И освен това бе осеяна с камъни, черни и гладки, сякаш топени в пещ. Тук нищо не вирееше. Само далеч в долините се задържаше влага, образувала се от стопените преспи. Благодарение на нея съществуваха пасбищата, градините и езерцата, които снабдяваха Ненифър. Дори най-високите планини задържаха малко сняг, обградени от още по-високи зъбери. Пълната сухота отлично съответстваше на мрачните души на скрутаторите.
Юлия ненавиждаше Ненифър от дъното на гневното си сърчице. Постройката бе огромна, но не криеше никаква красота и доброта. Всички, които работеха тук, без значение дали мистици, занаятчии, механици или обикновени слуги, бяха от един и същи тип: студени, механизирани и потънали в себе си. През целия си престой в скрутаторската цитадела Юлия не видя никаква обич, почти никаква страст (с изключение на отдадеността на мрачната им работа) и изключително малко щедрост или себеотрицание. Обгръщаше я единствено отчаяна ефективност, подклаждана от ужас. Всички живееха в страх от началниците си, които на свой ред живееха в страх от своите началници — и така чак до самите членове на Съвета. А дори и последните трябваше да се съобразяват със смъртоносния си предводител.