— На мен също — каза Ниш. — Ще си вървя, за да не ви го отнемам.
— Остани за момент — спря го домакинът. — Усещам… Не. Кажи ми: какво усещаш ти?
— Наред ли е всичко, сър?
— Тази нощ изпитвам някакво неспокойство, макар че не мога да определя причината. Ами ти?
— Много зависи от атаката, която планираме.
— Да. А пък не ни остава избор.
— Така изглежда. — Крил-Ниш се доближи до парапета, загледан в нощта. Мракът бе пълен. Само някъде в невидимия лес проблясваха светлинки. — Какво е това? — сепнато попита механикът.
Игур се засмя.
— Спокойно, не са лиринкси. Светулки над блатата.
Известно време двамата стояха мълчаливо. Мистикът го почерпи с парче сладък корен, което Ниш замислено задъвка. Нощта изглеждаше някак натежала, дори заплашителна. Но пък мракът винаги бе пораждал подобни мисли у механика.
Домакинът се изплю. Ароматът на сладък корен изпълни балкона.
— Явно ми се е сторило. Понякога мрачността ми не ми позволява да се отърва от лошите мисли. Желая ти лека нощ.
— Лека нощ, сър. Аз ще остана още малко. Усещам, че няма да успея да заспя.
Ботушите на Игур скоро заглъхнаха. Край тази част на крепостта долиташе вихър, накарал Ниш да се увие по-плътно в палтото си.
Нощта подканяше към размисъл. Какво ли щеше да стане с тях? Не ставаше дума само за самоубийствената мисия. През всяка година от живота му загубите се бяха увеличавали. В един момент лиринксите бяха заприличали на усилваща се епидемия. Връхната точка наближаваше бързо.
Дори и ако спечелеха в Ненифър и заменяха Съвета, времето за приготовления бе толкова малко. Щом дойдеше пролетта, подновените вълни насилие щяха да пометат всичко скъпо за него. Тази мисъл не насърчаваше съня, но тъй като искаше да е отпочинал за утрешния ден, механикът се отправи към стаята си, поне да полежи.
И докато той достигаше най-долния етаж, опипващ пътя си през пълен мрак, огромна упеторена сянка закри звездите в северната част на небето над Физ Горго. Втора изникна край нея, а после и трета, понесена от вятъра, с притихнали ротори. Други сенки заобикаляха крепостта от всички страни. Дори вихърът изглежда затаи дъх, изчакващ момента, когато и шестнадесетте въздухоплава ще заемат позиции, изчаквайки заповед за атака.
Иризис се обърна в леглото си, замаяна от съня. Нещо я бе събудило. Сърцето ѝ биеше усилено като след бяг. Гърлото ѝ бе пресъхнало, дланите ѝ лепнеха. Какво ставаше?
Тя тъкмо посягаше към късия си меч, оставен на стола до леглото, когато дочу нечии стъпки в коридора. Това породи нова паника. Нещо не беше наред. Тя отпусна крака върху ледените плочки. Какъв студ!
Стъпките се приближиха. Тя стисна меча, подготвяйки се за замах. Силуетът в коридора прочисти гърло, Иризис осъзна кому принадлежи той и паниката ѝ се стори нелепа.
— Ниш! — просъска тя, омекнала от облекчение. — Какво те е прихванало? Щях да те наръгам.
— Иризис? Какво има?
Тя усети как механикът се обръща, опитвайки се да я различи сред мрака.
— Ела. — Жената го хвана над китката и го издърпа вътре в стаята си. — Какво правиш?
— Не можах да заспя и станах да отида до тоалетната. Наред ли е всичко?
Заради подгъващите се колене тя трябваше да приседне на кревата, което я раздразни.
— Извинявай, Ниш. Помислих те за някакъв нападател, дошъл да ни заколи докато спим.
— Във Физ Горго? Това трябва да е най-безопасното място в цял Сантенар. Дори лиринксите се държат настрана. Какво те е прихванало тази нощ?
— Споходи ме някакво отвратително предчувствие. Сигурно съм сънувала някакъв кошмар.
— Теб вечно те спохождат отвратителни предчувствия, Иризис.
— Което означава, че и сега ще се окажа права.
— Преди малко разговарях на балкона с Игур и не…
— Той пък какво правеше там?
— Предполагам, че обича усамотението.
— Е, аз пък не го обичам — промърмори тя.
Крил-Ниш приседна до нея.
— Никога не съм те виждал толкова притеснена. Поне не и от фабриката, когато…
— Не искам да говорим за това. — Тя го сряза далеч по-остро, отколкото възнамеряваше. — Напоследък ме спохождат неприятни сънища.
— Какви сънища?
— Такива, които свършват зле. Страхувам се, Ниш. Няма да преживеем нападението над Ненифър.