— Уви, не. Не си и бях помислял, че Гор ще се осмели да навлезе толкова дълбоко в Мелдорин. А дори и да разполагах с кристал, не би имало полза. Виждаш ли? — Скрутаторът посочи с лакът.
На борда на всеки въздухоплав стоеше по един мистик, насочил далекоглед към пленниците. Край магьосниците стояха стрелци с арбалети и копиехвъргачки, чиито оръжия бяха готови за стрелба.
— Казах ти, че Гор е помислил за всичко. Дори и ако успеех да се освободя с помощта на такъв кристал, те биха ме простреляли на петата крачка. Тъкмо затова ни държат в средата на двора, на видимо място.
— Как ли са ни открили? Смятах, че Игур разполага със защита, която прикрива Физ Горго.
— Не зная, но щом са способни да проследяват гадатели от разстояние, с какви ли други способности разполагат?
Иризис не се замисли над това. Тя все още отказваше да признае, че бягството е невъзможно.
Флид сякаш ѝ бе прочел мислите:
— Дори ако бях самият Рулке, най-великият гадател на всички времена, пак нямаше да успея да ни измъкна.
— Няма да се предам. Докато съм още жива, ще се боря.
— Щом това те кара да се чувстваш по-добре.
Иризис плъзна поглед из двора. Останалите пленници бяха наобиколени от едри и мускулести войници, които в повечето случаи скриваха с телата си охраняваните. В единия край тя можа да различи високата снага на Игур, здраво овързан и със запушена уста. Той се поклащаше. Кървав бинт бе пристегнал черепа му. От лявата му страна, изглеждащ малко по-висок заради буйната си коса, Гилаелит се извисяваше над пазачите си. Неговата уста също бе привързана — защита срещу геомантични заклинания.
— Къде е Малиен? — рече Иризис. У нея се зароди надежда, че поне един от тях е успял да избегне залавяне и ще успее да ги освободи. Ако някой притежаваше силата да се противопостави на скрутаторите, то това бе аахимата.
— Не бързай да се обнадеждаваш — каза Флид. — Видях как я изнасяха, омотана като пиле. Тя е край южната стена.
Сред тамошните сенки Иризис различи някакъв силует, отпуснат сред сенките и наобиколен от поне двадесетина стражи, а също и двама мистици, които държаха кристали.
— Надали ще посмеят да екзекутират и нея?
— Не, няма. С подобна постъпка биха си навлекли война с аахимите. Но, както виждаш, са се погрижили да ѝ попречат да ни помогне.
Иризис огледа двора.
— Никъде не виждам Тиан.
— Да, тя се е измъкнала и собственоръчно ще ни отведе до таптера — подигравателно се засмя скрутаторът.
— И защо не? — Тонът му не ѝ харесваше. — През изминалата година тя сътвори истински чудеса.
— Защото те са заловили и нея. Ето я там, привързана към онази носилка. — Ксервиш Флид кимна към западния участък на крепостната стена. Там войниците бяха наобиколили проснат силует, над който се привеждаше целител. — Изглежда тя се е съпротивлявала и някой я е ударил. Освен това таптерът отдавна е попаднал в ръцете им. Несъмнено той е представлявал първата им цел. Кой знае, може би с негова помощ ходът на войната ще се промени.
— Ако успеят да разгадаят принципа му.
— Тиан няма да попадне в списъка на осъдените. Те ще се грижат за нея добре. Войникът, който я е ударил, ще извади голям късмет, ако си запази главата.
— Значи за нас няма надежда, Ксервиш. — Всичките ѝ очаквания я напуснаха. Само в рамките на миг цялата ѝ надежда се превърна в отчаяние.
— Човек винаги може да се надява. Да речем, че се разрази буря…
— Никога не съм виждала толкова ясно небе.
— Или ако лиринксите нападнат…
— Обгръщат ни блатисти земи, което им оставя въздуха — рече Иризис. — Наблюдателите ще ги забележат половин час преди пристигането им. Предостатъчно време да ни екзекутират преждевременно.
— Внезапно изпитваш нуждата да докажеш, че положението ни действително е безнадеждно — отбеляза скрутаторът.
— Аз съм реалистка. Обичам да зная какви са шансовете ни. Но вие ме накарахте да проумея, че ние нямаме никакви шансове.
— Съжалявам, Иризис.
Тя направи няколко крачки наляво в опит да разпознае човека, обграден от войници край северната страна. Май беше Флангърс, но не можеше да види ясно. Войниците я изтласкаха обратно.
— Какво следва сега? — Бяха престояли почти час. Иризис нямаше връхни дрехи, а на двора бе изключително студено. По това време на годината сянката на крепостните стени се задържаше през целия ден, а ледът по тях се задържаше чак до пролетта.