Робърт видя, че Алисън е готова да се разплаче. Беше забелязал дървен шкаф зад креслата, отрупан със снимки в рамки. Всичките бяха на семейството й.
— Питах се дали имате снимка на баща ви на млади години, която да ми дадете — каза Хънтър на Алисън. — Може много да помогне. Ще ви я върна.
Алисън кимна.
— Имам стара сватбена снимка. — Тя посочи шкафа, до който стоеше Оливия.
Оливия се обърна, погледна портретите и се поколеба. Отново я завладяваха чувства. Тя взе снимка в рамка и се вгледа в нея за момент, преди да я даде на Робърт. Портретът с размери петнайсет на десет сантиметра показваше в едър план Дерек Никълсън и съпругата му. Усмивките им говореха колко са щастливи. Алисън приличаше на майка си, особено в очите. Хънтър си спомни снимка на Никълсън, правена година преди да му поставят диагноза рак. Освен оредялата коса и неизменните бръчки от възрастта, Никълсън не се беше променил много.
Когато двамата детективи се качиха в колата на Гарсия и той посегна да превърти ключа на стартера, мобилният телефон на Робърт иззвъня.
— Детектив Хънтър — отговори той.
— Детектив, обажда се Тами от „Отворена телефонна линия“. На линията е човек, който иска да говори с детектива, водещ разследването за Скулптора.
Робърт знаеше, че екипът на „Отворена телефонна линия“ е обучен да преценява фалшивите обаждания. Всеки път, когато някое сензационно разследване стигнеше до новините, те получаваха десетки обаждания на ден от хора, които търсеха награди, пияници, наркомани, откачалки, шегаджии, измамници, търсачи на внимание или хора, които обичат да губят времето на полицията. Ако разследването беше свързано с евентуален сериен убиец, броят на обажданията се увеличаваше десетократно и бързо достигаше стотици, а понякога дори хиляди всеки ден. Откакто бе започнало сегашното разследване, това беше първото обаждане, което от „Отворена телефонна линия“ препращаха до Хънтър или Гарсия.
— Тя твърди, че има информация — добави Тами.
— Каква информация? — попита Робърт и направи знак на Карлос да почака.
Тами се прокашля.
— Казва, че познавала трите жертви.
102.
Занемареното кафене се намираше на ъгъла на Ратлиф Стрийт и Гридли Роуд в Норуок, Югоизточен Лос Анджелис. Всички маси бяха заети. Близо до прозореца седеше сама чернокожа жена на петдесет и няколко години. Чашата с изпитото до половината кафе на масата пред нея беше отместена встрани. През петнайсетте минути, откакто седеше там, тя на два пъти си помисли да стане и да си тръгне. Все още не беше сигурна дали не прави от мухата слон, но имаше твърде много съвпадения, за да бъдат случайни.
Жената ги забеляза още преди да влязат в кафенето, когато колата им спря отвън. От един километър се виждаше, че са ченгета. Тя вдигна глава, когато двамата детективи прекрачиха прага, и Хънтър веднага видя лице, което някога е било красиво, но сега изглеждаше похабено и лишено от живот. На лявата й буза имаше дълъг, тънък белег, който жената не си беше направила труда да прикрие. Погледите им се срещнаха за секунда.
— Джуд? — попита Робърт, когато се приближи до масата. Знаеше, че това не е истинското й име, но тя така се беше представила по телефона.
Жената кимна и се втренчи изпитателно в лицата пред нея.
— Аз съм детектив Хънтър, а това е детектив Гарсия. Може ли да седнем?
Тя позна гласа на Робърт от краткия им телефонен разговор преди половин час и отвърна, като само повдигна рамене.
— Желаете ли кафе? — попита Хънтър.
Джуд поклати глава.
— Трябва да ставам рано сутринта, а вече изразходвах кофеиновата си квота за днес. — Гласът й беше малко дрезгав, дори секси, но твърд. Беше облечена в бяла риза с дълги ръкави без яка с червена роза, бродирана на лявата страна. Парфюмът й беше деликатен, с основен нюанс на подправки, нещо сухо и екзотично като карамфил или звездовиден анасон.
— Какво да ви донеса, господа? — попита дебелата сервитьорка, която се приближи до масата.
— Сигурна ли сте? — усмихна се Робърт на Джуд.
Тя кимна.
— Две кафета без захар и сметана, моля — каза Хънтър, поглеждайки сервитьорката.
Тя кимна и се залови да прибира чиниите от съседната маса.
Тримата седяха мълчаливо няколко секунди. Когато сервитьорката отиде в кухнята, Джуд погледна двамата детективи.
— Както ви казах по телефона, не знам дали онова, което ще ви кажа, има връзка с убийствата, но ме тормози от два дни. Не вярвам в случайности.