Выбрать главу

Тя се замисли и остави чантата си.

— Имаше едно момиче, което току-що беше започнало на Сънсет Стрип. Каза, че името й е Рокси. Беше нова и другите момичета лесно я прогониха от хубавите места. Казах й, че може да застане на моя ъгъл. — Джуд наклони глава и обясни: — Знам колко е трудно, особено за новите момичета. Опитах се да й помогна. Тя беше мила. Не поразително красива, но достатъчно привлекателна. Но много дребна. Казах й, че трябва да понапълнее. Мъжете харесват по-закръглени жени, това е факт. Проблемът беше, че Рокси беше много нервна и нямаше представа как да застане.

Хънтър и Гарсия не казаха нищо и тя продължи:

— На улицата трябва да се продаваме и е много важно как си застанала и как изглеждаш. Ако си застанала неправилно, никой няма да дойде при теб. Така е. След час съжалих Рокси. Почерпих я кафе и реших да й дам няколко съвета. Това беше първата й нощ на улицата. Тя каза, че се опитала, но не могла да си намери работа. Беше отчаяна и затова бе решила да излезе на улицата. Но не беше наркоманка. Познавам наркоманите, щом ги видя.

Двамата детективи знаеха, че проституцията и наркотиците вървят ръка за ръка.

Джуд наведе глава.

— Не беше отчаяна за наркотици.

Робърт изглеждаше заинтригуван.

— Рокси ми каза, че има дете, което е болно. Трябвали й пари за лекарство. Много се страхуваше за детето си. Смяташе да бъде на улицата една-две нощи и да изкара пари за лекарството за детето си. — Жената поклати глава, сякаш се опитваше да прогони спомена. — Както и да е, дадох й няколко съвета и отидохме на моя ъгъл.

— Какво искахте да ни кажете за нея? — попита Карлос.

— По-късно същата нощ свърших една лесна работа в задна уличка — двайсетина минути. Докато се връщах, видях, че Рокси се качва в кола. Помаха ми, докато минаваха покрай мен, и тогава видях шофьора. Беше Носорога. Опитах се да го спра, но той караше много бързо.

— И какво се случи? — попита Хънтър.

— Не знам. Тя не се върна онази нощ. — Джуд повдигна рамене. — Не се появи и следващата вечер. Поне на моя ъгъл. Малко се разтревожих. Може би й се беше случило същото като на мен и същите четири копелета я бяха изнасилили групово. Както казах, след като свършиха с мен, цяла седмица не можах да изляза на улицата, а бях много по-силна от Рокси. Никога повече не я видях. Но може би се беше отказала след първата нощ. Надявах се да е така. Тя каза, че трябва да го прави една нощ. Или се е уплашила. Това се случва често с новите момичета. Веднага щом срещнат първия си груб клиент, а това неизбежно става, те решават, че този живот не е за тях. И след това никога повече не видях Носорога или приятелите му.

Робърт все още беше заинтригуван.

— Рокси каза ли ви името на детето си? — попита той.

— Вероятно го е казала, но не мога да си го спомня. — Джуд отново стана и се приготви да си тръгне.

Хънтър също се изправи и й даде визитната си картичка.

— Ако си спомните нещо друго или имената на останалите от групата, моля ви, обадете ми се — по всяко време.

Тя се вгледа във визитната картичка, сякаш беше отровна, след дълъг миг на колебание я взе и излезе от кафенето.

Робърт си каза, че е грешил. Сянката на скулптурата в лодката на Насхорн не изобразяваше сбиване, а сексуално нападение — групово изнасилване.

105.

Минаваше десет вечерта, когато Хънтър се прибра в апартамента си. Сънят не дойде. Мозъкът му не искаше да изключи. Вместо да го насилва, Робърт извади кутията със снимките, които беше взел от жилището на Литълуд, и ги разпръсна на пода на всекидневната. Съпостави ги със сватбения портрет на Никълсън, който Алисън му беше дала. Вече знаеше, че жертвите са се познавали, но ако Дерек Никълсън беше на някоя от снимките, някъде там можеше да е и липсващият четвърти член на групата.

Хънтър стоя на колене и с лупа в ръка един час, но не откри нищо. Почувства умора. Очите му пареха от изтощение и вратът и раменете го боляха. Мозъкът му обаче не искаше да се откаже.

Той чу, че мъжът и жената в съседния апартамент се връщат след поредната пиянска нощ, блъскат вратите и фъфлят.

— Трябва да си намеря нови съседи — подсмихна се Робърт и насочи вниманието си към снимките на фигурите от сенки. Цялата информация, която беше събрал през последните няколко часа, се въртеше в главата му.

Оттатък стената започна кикотене и пъшкане.

— О, не, не! — прошепна Хънтър. — Моля ви, не във всекидневната.

Пъшкането се засили.

— По дяволите! — Робърт знаеше, че скоро ще започне блъскането по стената. Погледът му се върна на снимките на пода.