Колкото повече мислеше за случая, толкова по-убедителна логика виждаше. Никълсън, Насхорн, Литълуд и четвъртият член на групата бяха нападнали сексуално някоя жена. Можеше да е Рокси, момичето, за което им беше разказала Джуд, или някоя друга улична проститутка. Но какво се беше случило с жертвата им? Дали нападението се беше объркало ужасно? Мъртва ли беше тя?
Силният шум в съседния апартамент вече не го безпокоеше. Хънтър се беше изолирал в свой свят и си припомняше всяка информация, свързана със случая.
Беше толкова погълнат от мислите си, че едва след няколко секунди чу, че телефонът звъни. Робърт примига два пъти и огледа стаята, сякаш беше дезориентиран. Мобилният му телефон беше на масата, до компютъра и принтера. Телефонът иззвъня отново и той го отвори и погледна екранчето.
— Детектив Хънтър.
— Детектив, Джуд е. Разговаряхме по-рано тази вечер.
— Да, разбира се. — Беше изненадан, но не го показа.
— Извинявайте, че ви търся толкова късно, но си спомних нещо. Мислех да ви се обадя утре, но се измъчвам и не можах да заспя. Вие казахте, че ако си спомня нещо друго, може да ви се обадя по всяко време.
— Да, няма никакъв проблем — отговори Хънтър и погледна часовника си. — Какво си спомнихте?
— Име.
Робърт се напрегна.
— На четвъртия член на групата?
— Не. Казах ви, че не чух имената на другите онази нощ. Спомних си името на детето на Рокси — след кратко мълчание добави Джуд. — Тя го спомена един-два пъти.
Джуд му каза името и Хънтър се намръщи. Беше необикновено, но в същото време звучеше познато.
Жената затвори, доволна, че се е обадила. Надяваше се, че сега съзнанието й ще се освободи и ще й позволи да поспи.
Робърт остави телефона на масата. Името, което Джуд му беше казала, се въртеше в главата му. Той реши да го провери в базата с данни на лосанджелиската полиция. Може би затова му звучеше смътно познато.
Включи лаптопа си и докато го чакаше да зареди, погледът му отново се отправи към снимките и листовете на пода. Изведнъж се сепна.
Не беше необходимо да търси в базата данни на полицията. Спомни си къде е чувал името.
106.
Хънтър не заспа. Цяла нощ търси още улики. Уплаши го самата вероятност да е прав.
Трябваше да отиде в дома или на Оливия, или на Алисън Никълсън, за да получи една последна информация, но беше твърде рано, за да похлопа на чиято и да е врата. Взе телефона и набра номера на Алис. Тя отговори на третото позвъняване.
— Робърт, всичко ли е наред? — Гласът й звучеше сънено.
— Искам една услуга.
— Добре. Какво ти трябва?
— Можеш ли да хакнеш калифорнийския Отдел за социални услуги?
Последва неловко мълчание.
— Да, няма да е много трудно.
— Можеш ли да го направиш сега, от дома си?
— Разбира се, само да включа компютъра. Съзнаваш, че искаш да извърша углавно престъпление, нали?
— Обещавам да не казвам на никого.
Алис се засмя.
— Хей, не е необходимо да ме убеждаваш. Това умея да правя най-добре.
— Хубаво, ето какво искам да разбереш.
Оливия Никълсън се готвеше да закуси, когато Хънтър почука на вратата й. Без да издава много, той обясни, че са попаднали на нова информация и иска да й зададе още няколко въпроса.
Разговорът им беше кратък, но полезен. Тя му каза, че доколкото си спомня, най-старият приятел на баща й е бил Дуейн Брадли, окръжният прокурор на Лос Анджелис Каунти.
107.
Беше късно следобед, когато телефонът на бюрото на Гарсия иззвъня. Той не беше виждал, нито чувал Хънтър цял ден, но това не беше нещо необичайно.
— Детектив Гарсия, специална секция „Убийства“ — каза Карлос и се заслуша мълчаливо. Сбърчи чело толкова силно, че заприлича на грайфер на автомобилна гума. — Шегуваш се… Къде? Сигурен ли си? Добре, стой там и наблюдавай къщата и ако нещо се промени, веднага ми се обади. — Затвори и хукна към кабинета на капитан Блейк. Пет минути по-късно той набираше номера на мобилния телефон на Хънтър, който отговори на първото позвъняване. — Робърт, къде си?
— Седя в колата си, чакам и рискувам, воден от едно предчувствие.
— Какво? Какво предчувствие?
— Твърде сложно е да го обясня сега. — Хънтър долови безпокойството в гласа на партньора си. — Какво има?