По лицето на Оливия потекоха сълзи и гласът й потрепери:
— Още помня майка си. И колко красива беше. Още помня как играехме на куклен театър от сенки всяка нощ, когато си легнех. Тя беше много умна и изобретателна и измисляше всевъзможни фигури — животни, хора, ангели… всичко. Бяхме бедни, затова нямах истински играчки. Нашият куклен театър от сенки беше играчката ми. Седяхме часове наред и съчинявахме различни истории. Създавахме глупави пиески на стената. Трябваха ни само запалени свещи и ръцете ни. Бяхме щастливи.
Хънтър затвори очи. Затова Оливия бе сътворила фигурите от сенки, хвърляни от скулптурите, направени от частите на телата на жертвата й — зловеща почит към паметта на майка й. Още един начин да излее гнева си.
— Дерек никога не играеше с мен — добави Оливия и поклати глава. — Когато бях малка, той никога не играеше с мен в парка или на друго място. Не ми четеше приказки, не ме качваше на раменете си и не се преструваше, че пием чай на куклено парти. Играех си сама на куклен театър от сенки.
Робърт не беше в състояние да отговори.
— След като Дерек ми каза истината, аз се прибрах у дома и плаках три дни. Нямах представа как ще продължа да живея. Животът ми беше лъжа, добро дело, което да позволи на баща ми да спи нощем. Не бях обичана, както би трябвало да се обича едно дете. Обичаше ме само майка ми. И сега знаех, че четиримата мъже, които са осакатили тялото й и са я изхвърлили в океана като ненужен боклук, имат свои семейства, преуспяват в кариерите си и живеят без капка угризения за онова, което са направили. И най-лошото беше, че те бяха продължили с живота си, без да бъдат наказани.
Хънтър знаеше, че малцина не биха се сломили от преживяване като на Оливия. И малцината, които не биха се сломили, със сигурност щяха да бъдат увредени психически завинаги.
— И двамата знаем, че не можех да направя с информацията нищо, което да изправи пред правосъдието тези хора. Убийството беше станало преди двайсет и осем години. Нямах доказателства, освен думите на един умиращ човек. Никакви действия нямаше да бъдат предприети от полицията, прокуратурата, щата, от никого. Никой нямаше да ми повярва. Трябваше да продължа да живея така, както през изминалите двайсет и осем години. — Тя поклати глава. — Не можех да го направя. Ти би ли го сторил?
Робърт се замисли за баща си, който беше застрелян във филиал на „Банк ъв Америка“. Тогава Хънтър не беше ченге. Но помнеше гнева си. Ярост, която все още дремеше в него. И въпреки че сега беше ченге, ако се изправеше очи в очи с хората, които бяха застреляли баща му, той щеше да ги убие без колебание.
— Мислех да се самоубия. — Оливия върна Робърт в настоящия момент. — И после осъзнах нещо. Ако мога да убия себе си, тогава мога да убивам и други хора. И реших, че каквото и да се случи, ще раздам своето правосъдие. Заради майка ми. Тя заслужава справедливост. — Втренченият й поглед обходи стаята.
— Всичко стана като насън. Сякаш майка ми беше там, казваше ми какво да направя и напътстваше ръката ми. Баща ми… — На лицето й отново се изписа гняв. — Дерек Никълсън обичаше митологията. Вечно четеше разни книги и цитираше откъси. Беше уместно да го превърна в митологичен символ. — Тя се дръпна назад, освободи плъзгача на пистолета на Хънтър и ръчно зареди патрон в гнездото.
Време беше за последното действие.
116.
Робърт отново погледна Оливия. Нямаше как да се приближи до нея, без тя да го застреля. Стаята беше голяма и жената беше твърде далеч от него, за да предприеме нещо. Освен това той лежеше на пода с разперени ръце и крака. Мускулите му нямаше да реагират незабавно.
— Искаш ли да видиш последната скулптура? — попита Оливия. — Последната фигура от сянка? Завършекът на моята пиеса на справедливост?
Хънтър отново подпря брадичка на пода и погледна Оливия и после Скот, който още беше в безсъзнание.
— Оливия, недей. Не е необходимо да го правиш.
— Необходимо е! Двайсет и осем години Дерек Никълсън успокоява съвестта и вината си, като съжаляваше горката дъщеря на проститутката. Двайсет и осем години онези гадняри си живееха живота, без да бъдат наказани. Сега е мой ред да успокоя съвестта си, докато все още имам такава. Стани — заповяда тя.
Робърт се поколеба.
— Казах, стани. — Оливия насочи пистолета към него.
Той бавно стана от пода. Мускулите и ставите го боляха.
— Ела тук. — Тя посочи към лявата страна на стаята, мястото до лампиона. — Опри гръб на стената.
Робърт се подчини.