— Виждаш ли фенерчето на пода, вдясно от теб?
Той погледна надолу и кимна.
— Вземи го.
Хънтър взе фенерчето.
— Вдигни го на нивото на гърдите си и го запали.
Робърт се запита какво става.
— Наложи се да импровизирам — каза Оливия. — Бях намислила нещо много по-страховито и болезнено — грандиозният ми финал, но при дадените обстоятелства ще трябва да се задоволя с това. Дано да ти хареса. Запали фенерчето! — повтори тя.
Хънтър вдигна фенерчето до гърдите си и го запали.
Оливия отстъпи встрани. Зад нея Скот все още се беше отпуснал в несвяст на стола. Главата му висеше назад. Вратът му беше оголен. Устата му беше отворена, сякаш бе заспал в тази поза и всеки момент щеше да захърка. На няколко крачки от него Оливия беше прикрепила тънка, но твърда тел към втория лампион, на метър и нещо от пода. Телта беше дълга шейсетина сантиметра и опъната хоризонтално. В края й беше сложен отрязаният показалец на Скот.
Робърт остана озадачен, но после видя фигурата от сянка, проектирана на отсрещната стена. Показваше силуета на главата на Скот, наклонена назад, с уста, сякаш застинала в писък. Пръстът на телта, на няколко крачки от него, хвърляше сянка, която приличаше на крива цилиндрична тръбичка, поставена под ъгъл. Поради липсата на видима дълбочина изглеждаше така, сякаш едната сянка е точно пред другата. Цилиндричната тръбичка сочеше към сянката на отворената уста на Скот.
В същия миг до тях стигна звукът на далечни сирени. Хънтър беше повикал подкрепления, преди да влезе в сградата, но съдейки по звука, разбра, че те са най-малко на три до пет минути разстояние. Твърде много.
Оливия го погледна. Изражението й показваше окуражително спокойствие.
— Знаех, че идват — каза тя и отново насочи пистолета към Робърт. — Но дали ти ще бъдеш жив, когато пристигнат тук, зависи от това колко бързо ще разбереш какво означава последната скулптура.
Той не откъсваше очи от пистолета.
— Не гледай мен. Гледай сянката.
Робърт се съсредоточи. Първата му мисъл беше, че образът прилича на човек, който чака с отворена уста под кранче, готов да пие. Щеше ли Оливия да излее нещо в гърлото на Скот и да го убие по този начин? Това би било драстична промяна в метода й на действие. Мислите му бяха объркани.
Изстрелът на пистолета в ръката на Оливия прозвуча като ядрена експлозия. Куршумът се заби в стената на няколко сантиметра от главата на Хънтър. Той трепна, за да се предпази, и изпусна фенерчето.
— Хайде, Робърт — подкани го тя. — Нали си умник. Опитно ченге. Не можеш ли да работиш под напрежение?
Сирените се усилваха.
— Сенките — настоя Оливия. — Гледай сенките. Изтълкувай ги. Времето ти изтича.
Хънтър взе фенерчето. Гледаше, но не виждаше. Какво означаваше сянката, по дяволите?
Вторият куршум се заби в стената вляво от него, този път по-близо до лицето му. Във всички посоки се разхвърчаха бетонни шрапнели. Някои охлузиха лицето на Робърт и разкъсаха кожата му. Той почувства, че по лицето му се стича топла кръв, но не изпусна фенерчето. Очите му бяха приковани в сянката на стената.
— Обещавам ти, детектив, следващият куршум ще намери главата ти. — Оливия се приближи до Хънтър.
Съзнанието му се мъчеше да се справи със заплахата, че след няколко секунди може да умре, и в същото време обмисляше вероятностите.
С периферното си зрение той видя, че Оливия отново се прицелва.
Не можеше да разсъждава.
И после го видя.
117.
— Запис — каза Робърт, когато пръстът на Оливия се уви около спусъка. Сянката изобразяваше микрофон, насочен към устата на Скот, а не кранче. — Записала си го. Докато той ти е разказвал историята, ти си записала всичко. Самопризнания.
Оливия спусна пистолета. Устните й се разтеглиха в лека усмивка. Тя вдигна лявата си ръка и показа на Хънтър малко цифрово записващо устройство.
— Записах ги всичките. Всеки път ги карах да ми разкажат какво се е случило. Историите им са еднакви. Гласовете на всичките са тук и разказват как са се изредили да бият и изнасилват майка ми, а после са я разчленили, натъпкали са осакатеното й тяло в кутия и са я изхвърлили в океана. Записах всички с изключение на Андрю Насхорн. Челюстта му беше счупена. Не можеше да говори. Но вече нищо от това няма значение.
Робърт не се сещаше какво да каже.
Скот измънка нещо неразбираемо и бавно отвори очи.
— Дръж — заповяда Оливия и хвърли на Хънтър записващото устройство.