Мобилният телефон иззвъня в джоба му и Робърт го извади.
— Детектив Хънтър.
— Робърт, Алис е.
Хънтър беше зает да пише доклади и не видя, че тя си събра нещата и си тръгна преди няколко часа.
— Обаждам се само да ти кажа, че ми беше приятно да те видя отново — каза тя. — И че беше страхотно преживяване да работя с теб.
— И аз се радвам, че те видях отново.
— Въпреки че изобщо не ме помнеше.
Робърт нищо не каза няколко секунди.
— Хей, да не ни забравиш? Все още работиш в Окръжната прокуратура, нали?
— Да.
Настъпи неловко мълчание.
Хънтър погледна часовника си.
— Заета ли си? Искаш ли да пийнем по чашка?
— Сега ли? — Изненадата в гласа на Алис не беше заради късния час.
— Да, аз приключих тук. И едно питие ще ми се отрази добре.
Тя се колебаеше.
— Както и компанията ти — добави Робърт.
— Добре, с удоволствие бих пийнала нещо.
Хънтър се усмихна.
— Хайде да се срещнем в „Едисън“ в Хигинс Билдинг на Втора улица и „Мейн“.
— Знам го. Дай ми половин час.
— Ще се видим там. — Робърт затвори.
Хънтър излезе от Главното управление на полицията и спря на ъгъла на Южен Бродуей и Първа западна улица и се загледа в потока от коли. Докосна раните на лицето си и погледна плика в ръцете си. Беше адресиран до Мишел Хауърд, главния редактор на „Ел Ей Таймс“. Самата тя беше влязла в новините преди няколко години, когато разкри, че е била жертва на групово изнасилване като ученичка. Насилниците не бяха заловени.
Робърт не беше казал на Гарсия, капитан Блейк и Алис за записващото устройство, което му беше дала Оливия. Той го извади от джоба си и дълго го гледа, а после го сложи в плика, запечата го и го пусна в пощенската кутия, пред която стоеше.
Сега беше свършил работата си.
Тръгна към Втора улица и „Мейн“.