Хънтър прочете името на визитката — Алис Бомонт, Бюро за разследване към Окръжната прокуратура на Лос Анджелис Каунти.
— Тя е гениална, когато трябва да се проучи животът на някого. Компютърен гений. Има достъп до всичките ни архиви и други. Алис ще ви помогне да намерите каквото и досие да ви трябва във връзка със съдебните дела на Дерек.
Робърт пъхна визитката в джоба на якето си.
— Надявам се, че не сте от онези, които се страхуват да работят с жена, по-умна от тях — усмихна се прокурорът.
Хънтър отвърна на усмивката му.
— Най-много ме притеснява фактът, че през годините Дерек изпрати зад решетките куп отрепки. Много от тях заловени от вас. — Брадли отмести поглед от Робърт към капитан Блейк. — Или от друг детектив от отдела ти, Барбара. Процедурата е елементарна. Вие ги хващате, ние подготвяме обвиненията срещу тях и ги представяме в съда. Съдията председателства и дванайсетте съдебни заседатели ги осъждат. Разбирате ли накъде бия?
Капитан Блейк не каза нищо.
Робърт кимна.
— Ако убийството на Дерек Никълсън е било отмъщение, тогава той е само една брънка от дълга верига.
— Правилно. — На лъскавото чело на окръжния прокурор избиха капчици пот. — Ако са отмъстили на Дерек, защото е бил прокурор в някое старо дело, тогава по-добре заловете по-скоро извратената откачалка. Не го ли сторите… може да очакваме още трупове.
12.
Докато слънцето силеше жар от безоблачното синьо небе, климатикът навяваше хладен въздух във вътрешността на сребристата хонда сивик металик, която зави по шосе 105 и се отправи на запад. Пътуването не би трябвало да им отнеме повече от двайсет и пет минути, но Хънтър и Гарсия стояха в задръстване двайсет и пет минути и им оставаха най-малко още двайсет до крайната цел.
Ейми Даусън, болногледачката на Дерек Никълсън през делничните дни, живееше в едноетажна къща с три спални със съпруга си, двете си дъщери, ученички, и шумно кученце на име Кресльо. Домът й беше сгушен в тиха улица зад редица магазини в Ленъкс, Югозападен Лос Анджелис.
Ейми беше наета за болногледачка на Никълсън няколко дни след като му бяха поставили диагнозата.
Когато Карлос най-после зави по улицата на Ейми, термометърът на таблото показваше, че температурата навън е трийсет и един градуса. Той спря и двамата детективи излязоха във влажния и задушен ден. Слънцето пареше лицата им.
Къщата изглеждаше стара. Боята беше избеляла и олющена около первазите на прозорците и предната врата. Оградата от желязна мрежа, опасваща имота, беше ръждясала и огъната на места. Малкият преден двор определено се нуждаеше от внимание.
Робърт почука три пъти и веднага беше поздравен от лай някъде навътре в къщата. Не силен, ожесточен лай, който би уплашил крадец, а писклив и досаден, от който за няколко минути може да те заболи главата. А Хънтър вече го болеше.
— Млъкни, Кресльо — извика отвътре женски глас и кучето с нежелание млъкна. Чернокожа жена с овално лице, котешки очи и коса, сплетена на множество плитчици, отвори вратата. Беше висока метър шейсет и осем и пълното й тяло опъваше тънкия плат на лятната й рокля. Ейми беше на петдесет и две, но лицето й вече носеше отпечатъците на човек, който е живял по-дълго и е видял много страдание.
— Госпожа Даусън?
— Да? — Тя присви очи зад очилата за четене. — А, вие трябва да сте полицаят, който се обади. — Гласът й беше дрезгав, но любезен.
— Аз съм детектив Хънтър, а това е детектив Гарсия.
Ейми погледна документите им, усмихна се учтиво и отвори широко вратата.
— Моля, влезте.
Те влязоха и кучето отново започна да лае под масата.
— Няма да повтарям, Кресльо. Млъкни и отиди там. — Тя посочи врата в отсрещния край на всекидневната и кучето мина през нея и изчезна в малък коридор. От кухнята се разнасяше ароматът на току-що изпечен кейк. — Моля, седнете. — Ейми ги насочи към малката и тъмна всекидневна. Двамата детективи се настаниха на ментовозеления диван, а тя седна на креслото срещу тях. — Желаете ли студен чай? — предложи Ейми. — Тук е много топло.
— Би било чудесно — отговори Хънтър. — Много ви благодаря.
Тя отиде в кухнята и след няколко минути се върна с поднос, на който имаше алуминиев термос и три чаши.
— Не мога да повярвам, че някой е искал да стори зло на господин Никълсън — каза Ейми, докато сервираше чая. В думите й прозвуча тъга.
— Много съжаляваме за случилото се, госпожо Даусън.
— Моля, наричайте ме Ейми. — Тя се усмихна вяло на двамата детективи.