Выбрать главу

Робърт отвърна на усмивката й.

— Признателни сме ти, че отделяш време да разговаряш с нас, Ейми.

Тя се загледа в чашата си.

— Кой би искал да нарани умиращ пациент? Това е лудост. — Очите й срещнаха погледа на Хънтър. — Казаха ми, че не е било обир.

— Не — отговори той.

— Господин Никълсън беше много добър и мил човек. Знам, че сега е в много по-добри ръце. — Ейми погледна към тавана. — Мир на душата му.

Робърт не беше изненадан, че Ейми не е обезумяла от скръб. Не й бяха казали зловещите подробности на престъплението. Хънтър беше проверил миналото й. Тя беше медицинска сестра от двайсет и седем години, осемнайсет от които посветени на пациенти с някаква форма на терминален стадий на рак. Ейми се стараеше да върши възможно най-добре работата си, но всичките й пациенти неизбежно умираха. Тя беше свикнала със смъртта и отдавна се бе научила да владее чувствата си.

— Ти си гледала господин Никълсън в делничните дни, нали? — попита Гарсия.

— Да, от понеделник до петък.

— Мелинда Уолис, която те заместваше през почивните дни, същата стая ли използваше?

Ейми поклати глава.

— Не, не. Мел използваше къщата за гости над гаража, а аз — стаята за гости в къщата, през две врати от стаята на господин Никълсън.

— Казаха ни, че дъщерите на господин Никълсън са го посещавали всеки ден.

— Да, най-малко за два часа. Понякога сутрин, друг път следобед или вечер.

— Господин Никълсън имаше ли други посетители напоследък?

— Не напоследък.

— А по-рано? — настоя Карлос.

Ейми се замисли.

— Когато започнах да работя при него, да. Спомням си само две отделни посещения през първите ми няколко седмици в къщата. Но щом започнаха да се проявяват най-тежките симптоми, вече не идваше никой. Предимно защото господин Никълсън не искаше да вижда никого. Не желаеше да го виждат в това състояние. Той беше много горд човек.

— Можеш ли да ни кажеш нещо повече за посетителите? Знаеш ли кои бяха?

— Не, но приличаха на адвокати. Имаха много хубави костюми. Вероятно бяха негови колеги.

— Спомняш ли си за какво разговаряха?

Ейми погледна възмутено Гарсия.

— Не бях в стаята и не подслушвам чужди разговори.

— Извинявам се, съвсем не исках да кажа това — веднага се оправда той. — Само се питах дали господин Никълсън не е споменал нещо.

Тя му се усмихна едва-едва, приемайки извинението.

— Истината е, че не се говори много, когато хората отиват да видят болни от рак пациенти. Колкото и да са разговорливи, обикновено губят дар слово, щом видят какво е причинила болестта на приятеля или близкия им. Стоят и мълчат и се опитват да изглеждат силни. Трудно е да намериш думи, когато знаеш, че някой умира.

Хънтър не каза нищо, но отлично знаеше какво има предвид Ейми Даусън. Той беше само на седем, когато на майка му поставиха диагноза мултиформен глиобластом — най-агресивният вид първичен рак на мозъка. Когато лекарите го откриха, туморът вече беше твърде напреднал. За няколко седмици тя се превърна от усмихната, изпълнена с жизненост майка в неузнаваем скелет от кожа и кости. Робърт никога нямаше да забрави как баща му стоеше до леглото й с насълзени очи, без да е в състояние да пророни нито дума. Нямаше какво да каже.

— Спомняш ли си имената им? — настоя Гарсия.

Ейми се замисли напрегнато.

— Паметта ми вече не е много силна, но си спомням, че първият посетител ми се стори важен човек. Дойде с голям мерцедес и шофьор.

— Можеш ли да го опишеш?

Тя наклони глава на една страна.

— По-възрастен, нисък и набит мъж със закръглени бузи. Не много висок, но добре облечен. Обичаше да ръкомаха.

— Окръжният прокурор Брадли? — предположи Карлос и погледна партньора си, който кимна в знак на съгласие.

— Да — леко се усмихна Ейми. — Така се казваше, Брадли.

— Ами вторият посетител? Спомняш ли си нещо за него?

Тя се замисли.

— По-слаб и по-висок. — Тя погледна Хънтър. — Висок горе-долу колкото теб. И на същите години. Много привлекателен. С хубави тъмнокафяви очи.

Гарсия си водеше записки.

— Нещо друго, което да си спомняш за него?

— Мисля, че името му беше кратко. Нещо като Бен, Дан или Том. — Ейми се поколеба и си пое дъх. — Да, нещо такова, но не съм сигурна.

— Ейми — каза Робърт, наведе се напред и остави празната си чаша на масичката за кафе между тях. — Убеден съм, че ти и господин Никълсън сте разговаряли, особено след като си прекарала толкова много време с него.