— Понякога, в началото — призна тя. — Но докато седмиците минаваха, дишането му се затрудни. Полагаше усилия да говори. Разговаряхме съвсем малко.
Хънтър кимна.
— Каза ли ти нещо, което мислиш, че може да ни помогне? Нещо за живота си? Или за някое от делата си? Нещо за някого?
Жената се намръщи и поклати глава.
— Аз му бях само болногледачка. Защо ще се доверява точно на мен?
— През последните няколко седмици ти си прекарала с него повече време от всеки друг. Дори от дъщерите му. Нищо ли не се сещаш?
Робърт разбираше вродената потребност на човешките същества да разговарят. Говоренето има пречистващ душата ефект и тази необходимост се засилва изключително много, когато човек е сигурен, че умира. Тъй като беше прекарала много време с Дерек Никълсън и се бе грижила за него, Ейми Даусън вероятно му се беше струвала като най-стар и добър приятел. Човек, с когото може да говори. И на когото може да се довери.
Ейми отмести поглед и се загледа през прозореца вдясно от Хънтър.
— Веднъж той каза нещо, което ме накара да се зачудя.
— Какво?
Очите й останаха приковани в прозореца.
— Каза, че животът е странно нещо. Няма значение колко добрини си направил, нито на колко хора си помогнал. Грешките ти те измъчват до последния ден.
Детективите не казаха нищо.
— Отвърнах, че всеки прави грешки. Той се усмихна и рече, че знае. И после добави нещо за помирение с Бога и да каже истината на някого.
— Истината за какво? — попита Гарсия, премествайки се на ръба на дивана.
— Не каза. И аз не попитах. Не беше моя работа. Но със сигурност го измъчваше. Искаше да изчисти съвестта си, преди да стане късно.
13.
Хънтър се беше уговорил с двете дъщери на господин Никълсън да се срещнат следобед. Оливия, по-голямата, с която се беше запознал в дома на господин Никълсън, ги беше поканила в жилището си в Уестуд. Сестра й Алисън също щеше да бъде там.
Робърт и Карлос пристигнаха в шестнайсет и трийсет и пет. Двуетажната къща беше скромна по стандартите на Уестуд, но пак беше по-голяма и по-скъпа от онези, които повечето жители на Лос Анджелис се надяваха някога да имат. Детективите изкачиха стъпалата от червени тухли пред къщата и тръгнаха по късата пътека през добре поддържан преден двор, където вече цъфтяха летни цветя. Пред гаража с две места бяха паркирани две коли — червено БМВ, серия 3, и чисто нов черен „Форд Едж“.
Хънтър натисна звънеца. Чакаха почти една минута и после Оливия отвори вратата. Беше с черна рокля без ръкави и с черни обувки. Косата й беше пригладена назад и завързана на класическа опашка. Лицето й беше скрито под тежък грим, но въпреки това бяха очевидни следите от прекарана безсънна нощ.
При вида на Хънтър и Гарсия очите й се напълниха със сълзи, но тя положи усилия и ги сдържа.
— Благодаря ви, че се съгласихте да ни приемете веднага, госпожице Никълсън — рече Робърт.
— Казах ви да ме наричате Оливия — смело се усмихна тя. — Моля, влезте.
Детективите я последваха в елегантно антре, обзаведено с много вкус. Вази, цветя и мебели се комбинираха и създаваха удобно, приветливо пространство. Оливия ги заведе в първата стая вдясно — кабинетът й. Помещението беше просторно. Цялата южна стена беше заета от библиотека от пода до тавана. Обзавеждането беше елегантно, но настроението вътре беше мрачно. Стаята беше тъмна и задушна, със затворени прозорци и дръпнати завеси. Единствената светлина идваше от лампион в единия ъгъл.
До внушително бюро стоеше жена, наближаваща трийсетте. И тя беше облечена в черно. Когато двамата детективи влязоха в стаята, жената се обърна към тях.
Алисън Никълсън беше поразително красива, макар и много слаба. Имаше права черна коса, която се спускаше до раменете й, и черни очи, които знаеха твърде много за възрастта си. И бяха зачервени от плач.
— Това е сестра ми Алисън — представи я Оливия.
Алисън не протегна ръка.
— Детективи Хънтър и Гарсия, Али — каза Оливия и се приближи до сестра си.
— Много съжаляваме за загубата ви. Знаем колко ви е трудно и сме ви признателни, че ни отделяте време. Няма да ви отнемем много. — Робърт бръкна в джоба си и извади черното си тефтерче. — Може ли да ви зададем няколко въпроса? — Мълчанието на сестрите го подкани да продължи: — И двете сте посетили баща си в събота за последен път, така ли?