Хънтър съблече ризата си и избърса с нея потта от челото, врата и мускулестото си тяло. Вече беше нормализирал дишането си. Отиде в кухнята, извади кана студен чай от хладилника и си напълни голяма чаша. С нетърпение очакваше да изкара един спокоен ден извън сградата на полицията и щаба на отдел „Обири и убийства“. Нямаше много свободни дни. Може би щеше да отиде на плажа Венис и да поиграе волейбол. Или да гледа мач на „Лейкърс“. Беше сигурен, че те ще играят довечера. Първо обаче се нуждаеше от душ и бързо посещение в обществената пералня.
Той изпи студения чай, влезе в банята и погледна отражението си в огледалото. Трябваше и да се избръсне. Посегна към гела за бръснене и самобръсначката и в същия миг мобилният му телефон в спалнята започна да звъни.
Хънтър го взе от нощното шкафче и погледна екранчето. Търсеше го Карлос Гарсия, партньорът му. Едва тогава забеляза малката червена стрелка в горната част на дисплея, която показваше, че има десет пропуснати обаждания.
— Страхотно! — промълви той и отговори на обаждането. Отлично знаеше какво означават десет пропуснати обаждания и повикванията на партньора му толкова рано през деня. — Карлос. — Хънтър допря телефона до ухото си. — Какво става?
— Господи! Къде беше? От половин час се опитвам да се свържа с теб.
„По едно позвъняване на всеки три минути“ — помисли си Хънтър. Явно беше нещо важно.
— Излязох да потичам — спокойно обясни той. — Не погледнах телефона си, когато се върнах. Едва сега видях, че имам пропуснати обаждания. Е, какво се е случило?
— Адска касапница. По-добре бързо ела тук, Робърт. Не съм виждал такова чудо. — Гарсия млъкна, сякаш се колебаеше. — Мисля, че никой на този свят не е виждал такова нещо.
3.
Дори в неделя сутринта на Хънтър му отне почти час, за да измине двайсет и четирите километра между Хънтингдън Парк и Шевиот Хилс.
Гарсия не му беше съобщил много подробности по телефона, но очевидният му шок и леко треперещият глас определено не бяха характерни за него.
Робърт Хънтър и Карлос Гарсия бяха членове на малък специализиран екип в отдел „Обири и убийства“ — специалната секция „Убийства“. Екипът беше създаден да се занимава само със серийни убийци и сензационни случаи, които изискваха много време за разследване, знания и богат опит. Знанията на Хънтър в областта на психологията на престъпното поведение го поставяше в още по-специализирана група. Всички убийства, извършени с изумителна жестокост или садизъм, се определяха като „ултранасилие“. Всъщност екип „Ултра насилие“ се състоеше от Робърт Хънтър и Карлос Гарсия и те не се стряскаха лесно. Бяха виждали неща, каквито никой друг в света не беше виждал.
Робърт спря до едната от няколкото черно-бели полицейски коли, паркирани пред двуетажната къща в Западен Лос Анджелис. Репортерите вече бяха там, струпали се на малката улица, но това не беше изненада. Те обикновено отиваха на местопрестъпленията преди детективите.
Хънтър слезе от стария си буик „Ле Сабре“ и веднага го блъсна вълна топъл въздух. Той разкопча якето си, сложи значката си на колана и бавно се огледа. Въпреки че къщата се намираше на частна улица, в тих квартал, тълпата от любопитни, събрали се извън полицейския периметър, беше значителна и бързо нарастваше.
Робърт се обърна и застана с лице към къщата — хубава двуетажна сграда от червени тухли и боядисани в тъмносиньо рамки на прозорците и нисък покрив. Предният двор беше голям и добре поддържан. Вдясно от къщата имаше гараж за две коли, но на алеята нямаше автомобили, с изключение на още полицейски коли. Микробусът на криминалистите беше паркиран няколко метра по-нататък. Хънтър забеляза Карлос, който излезе от къщата. Беше облечен в класически бял гащеризон от тайвек с качулка. Гарсия беше метър осемдесет и пет, пет сантиметра по-висок от Робърт.
Карлос спря до каменните стъпала пред верандата и свали качулката. Дългата му черна коса беше завързана на опашка. И той веднага видя партньора си.
Без да обръща внимание на тълпата оживени репортери, Робърт показа значката си на полицая, който стоеше в края на периметъра, наведе се и мина под жълтата лента, опасваща местопрестъплението.