— Е, сега поне знаем, че убиецът не се е опитвал да имитира тези скулптури — отбеляза Гарсия и остави на масичката фигурата, която държеше. — Един Бог знае какво се е опитвал да покаже.
Робърт беше огледал всички скулптури и сега разглеждаше книгите на лавиците. Почти всичките бяха свързани с криминалното право, но няколко бяха за грънчарство и керамика. Две бяха за съвременната скулптура. Той издърпа едната и прелисти първите няколко страници.
— Мислиш ли, че убийството може да е свързано с онова, което Никълсън е казал на болногледачката? — попита Карлос. — Че трябва да се помири с някого и да му каже истината за нещо?
— Сигурен съм, че всички крием тайни, някои по-важни от други. Някоя от тайните на Дерек Никълсън е била много важна за него… и го е измъчвала толкова много, че не е искал да напусне този живот, без да изглади нещата и да „намери помирение“.
— И това означава нещо, нали?
— Да — потвърди Робърт. — Но не знаем дали Никълсън е намерил помирение или не.
— Според болногледачката той й го е казал някъде между първата и втората й седмица тук. Оттогава освен с болногледачката през почивните дни и дъщерите си Никълсън, изглежда, е говорил само с още двама души.
Хънтър кимна.
— С окръжния прокурор Брадли и със загадъчния, висок метър и осемдесет посетител с кафяви очи. — Той остави книгата на лавицата и взе друга, за скулптура. — Може би Брадли знае кой е другият посетител. Утре ще се опитам да говоря с него.
— Болногледачката през делничните дни е използвала стаята горе — отбеляза Гарсия. — Но за Мелинда е била определена стаята над гаража отвън. Убиецът неслучайно е избрал нощта на събота за престъплението, нали?
— Не. — Погледът на Робърт се стрелна към тавана и после към стените. — Убиецът е познавал навиците в къщата. Знаел е кога влизат и излизат обитателите. Знаел е, че дъщерите на Дерек Никълсън го посещават за няколко часа всеки ден и после си тръгват. Знаел е кога Дерек ще бъде сам и кой е най-удобният момент да нанесе удара. Може би дори е знаел, че алармата срещу крадци обикновено не е включена и че Дерек не обича климатици и балконската врата на стаята му вероятно ще е отворена по това време на годината.
— Това означава, че убиецът е наблюдавал къщата. И не само един ден.
Хънтър наклони глава, сякаш разсъждаваше върху думите на партньора си.
— Смяташ, че не е само това, нали? — попита Карлос.
Робърт кимна.
— Мисля, че убиецът е бил тук и преди. И че познава семейството.
16.
— Знаеш ли какъв е проблемът? — обърна се Андрю Насхорн към монтьора, който се беше навел над мотора в малкото машинно отделение на средната му по големина платноходка.
Насхорн беше петдесет и една годишен, с гъста светлокестенява коса, голям гръден кош и наперена походка, която говореше, че все още знае как да се води юмручен бой. Белегът над лявата му вежда и изкривеният нос бяха спомен от дните му на боксьор.
Той прекарваше цялата година в очакване на официалното начало на лятото. Вярно е, че в Лос Анджелис и по-голямата част на Южна Калифорния лятото е почти безкраен сезон, но много собственици на лодки смятат за най-добри за плаване първите няколко официални седмици. Ветровете са леки и не спират, а океанът е по-спокоен от всякога. Водата е по-бистра и облаците, изглежда, отиват да оцветяват небето някъде другаде.
Насхорн винаги подаваше заявление за двуседмичния си отпуск в началото на всяка година. Периодът неизменно беше същият — първите две седмици на лятото. Правеше го от двайсет години. И от двайсет години почивката му беше една и съща — взимаше малко дрехи, храна и риболовните си принадлежности и изчезваше в Тихия океан за четиринайсет дни.
Насхорн не ядеше риба. Ловеше я само за спорт и защото това го отпускаше. Използваше само кръгли кукички, защото бяха по-милостиви към рибите.
Въпреки че имаше много приятели, той винаги плаваше сам. Беше се женил веднъж, преди повече от двайсет години. Един следобед, докато Насхорн беше на работа, съпругата му Джейн получи сърдечен удар в кухнята им. Случило се толкова бързо, че тя не успяла да стигне до телефона. Бяха женени от три години, а той не знаеше, че Джейн има сърдечно заболяване.
Смъртта й го съкруши. За него Джейн беше единствената. От първия ден, в който се срещнаха, той искаше да остарее с нея, или поне така се надяваше. Първите две години след кончината й бяха мъчителни. Няколко пъти Насхорн решаваше да сложи край на живота си, за да може отново да бъде с Джейн. Дори имаше специален куршум за случая — трийсет и осем милиметров, с кух връх, — но този ден така и не дойде. Лека-полека успя да излезе от тежката депресия. Но не се ожени повторно и не минаваше ден, без да мисли за нея.