— А, това ли искате да погледна? — попита Мигел, насочвайки вниманието си към пакета, който носеше Хънтър.
— Да.
— Заповядайте в кабинета ми.
Кабинетът му представляваше сблъсък на различни епохи. Произведения на модерното изкуство и антики се смесваха в нетрадиционни, но уникално красиви комбинации. Беше пълен със скулптури във всевъзможни форми и размери. На стените бяха окачени маски, на пода бяха постлани килими с шарки на зебра и черният кожен диван беше покрит с възглавници на тигрови и леопардови щампи.
— Нека да го сложим тук — предложи Мигел, посочи масичка за кафе и премести двете статуйки, които стояха на нея.
Робърт остави пакета там и смъкна черния найлон.
— Божичко! — Мигел бръкна в джоба на сакото си и извади очила. — Брей. Това е… — Той млъкна и погледна въпросително Хънтър. — Ти ли го направи, скъпи?
— Не.
— В такъв случай това е супергротескно. — Той заобиколи скулптурата и я огледа от всички ъгли, а после спря и потрепери от страх. — Части от човешко тяло ли представлява?
Алис кимна.
— Предполагам.
— Не съм виждал такова извратено и ужасяващо нещо през живота си. Но едно е сигурно… Вложено е много творческо въображение. Отдавам заслуженото на автора. Това е една от онези смахнати, озадачаващи скулптури, които може да спечелят наградата „Търнър“ в Лондон. Един дявол знае какво търсят съдиите.
— Виждал ли си подобно нещо? — попита Робърт.
— Само в кошмари, скъпи. — Мигел се беше навел и беше наклонил глава на една страна. Гледаше едното стъпало в края. — Кой е творецът?
— Не съм сигурна дали можем да го наречем така — отбеляза Алис, но мигновено съжали за думите си.
Мигел вдигна глава и я погледна.
— Не знаем — намеси се Хънтър, — но много бих искал да разбера.
— Колекционер ли си?
— Може да се каже — сдържано отговори той. — Но начинаещ.
— Може да се съберем някоя вечер и да поговорим за изкуство и… други неща — усмихна се Мигел. — Много бих искал. С радост ще ти дам някои съвети…
— Скулптурата е много интересна — прекъсна го Хънтър. — Какво мислиш, че иска да каже авторът, Мигел?
Мигел отново насочи вниманието си към скулптурата.
— Ами, двоумя се. Склонен съм да смятам, че който и да е авторът, това не е първото му произведение.
— Защо?
— Начинът, по който е съчетал нещата, шантавото въображение и изобретателността ме поразяват като… дело на човек, който има голям опит в правенето на скулптури. Някой, на когото не му пука какво мислят другите и не се страхува да покаже изкуството си, макар че може да обиди някого. От друга страна обаче, скулптурата е изпълнена с отливка и това показва аматьорство. Вече никой не работи с отливки. И ако иска да я продаде, трябва да добави цветове. Може би малко кървавочервено ще подхожда на темата. — Той се изправи, отстъпи няколко крачки назад и сложи ръце на кръста си. — Но авторът е дързък, предизвикателен творец, който не се бои да наруши условностите. И това ми харесва. Той очевидно ни казва нещо.
— И какво мислиш, че е това нещо? — попита Алис.
Мигел прибра очилата в джоба си.
— Начинът, по който авторът си е играл с човешкото тяло и го е пренаредил по свой маниер, означава, че предизвиква сътворението. — Повдигна рамене. — По дяволите, това е толкова дръзко, че творецът може би предизвиква самия Създател.
Алис почувства, че по гърба й полазиха ледени тръпки.
— Мигел, искаш да кажеш, че този човек се мисли за Бог?
Той кимна, без да откъсва очи от странната творба.
— Точно това ми говори тази скулптура, скъпа. Аз съм Господ Бог и мога да правя каквото искам.
21.
На връщане към полицейското управление Хънтър се отби в Окръжната прокуратура на Уест Темпъл Стрийт. Провървя му. Главният прокурор Брадли току-що беше излязъл от тричасова среща с група адвокати.
Кабинетът на Брадли беше с размерите на малък апартамент. На двете стени имаше дълги, безупречно подредени лавици с книги. Другите две бяха украсени с дипломи, награди, удостоверения и снимки в рамки, които показваха окръжния прокурор да прави различни важни неща — да се ръкува с политици и знаменитости, да позира с адвокати на срещи на колегията, да стои на подиуми по време на речи и така нататък.
Хънтър беше поканен в кабинета от пиара на Брадли — млада и привлекателна брюнетка с елегантен черен костюм. Брадли седеше зад внушително, повдигнато на пиедестал махагоново бюро и разопаковаше сандвич, с който вероятно биха се нахранили трима души.