Хънтър нямаше представа колко време е стоял под душа, но когато прогони спомена и спря водата, загорялата му от слънцето кожа беше придобила тъмнорозов оттенък и пръстите му бяха набръчкани като сушени сливи.
Той се избърса, уви се в чиста бяла хавлия и отиде във всекидневната. Барчето му беше малко, но съдържаше внушителна колекция на познавач от малцово уиски. Робърт се нуждаеше от нещо силно, но успокояващо и отпускащо. Не търси дълго и направи избора си веднага, щом погледът му се спря на бутилка петнайсетгодишно „Балвени“.
Наля си щедра доза, добави съвсем малко вода и се разположи на черния кожен диван. Направи всичко възможно да не мисли за случая, но образите на всичко, което беше видял през последните няколко дни, нямаше къде другаде да отидат и продължиха да се въртят и преплитат в съзнанието му. Бяха се досетили за изображенията, образувани от първата скулптура, но преди да имат възможност да разберат какво е значението им, убиецът им беше оставил втора жертва, втора скулптура и втора група изображения, които на пръв поглед бяха още по-безсмислени от първите. Робърт нямаше представа откъде да започне.
Той отпи голяма глътка от уискито и се съсредоточи върху силния му аромат. Високото съдържание на алкохол придаваше на малцовото уиски допълнителна сила, без да влияе на богатия му вкус на плодове.
След няколко минути и още една чашка Хънтър започваше да се отпуска, когато мобилният му телефон иззвъня.
Той инстинктивно погледна часовника си.
— Не може да бъде. — Вдигна капака на телефона и го допря до ухото си. — Детектив Хънтър.
— Робърт, обажда се Алис.
Той свъси вежди.
— Алис? Какво има?
— Чудех се дали искаш едно питие.
— Питие? Наближава два след полунощ.
— Знам.
— И вероятно също знаеш, че това е Лос Анджелис, където почти всички кръчми затварят в два.
— Да, знам.
— Тогава това не осуетява ли идеята ти за питие по това време?
Последва кратко мълчание.
— Може би ще ме поканиш в апартамента си да пийнем нещо?
Робърт се намръщи.
— Искаш да дойдеш в апартамента ми да пийнеш нещо?
— На ъгъла съм. Мога да дойда за… две минути. Или дори по-малко.
Хънтър погледна към прозореца на всекидневната си. Не му беше останало време да провери, но беше сигурен, че Алис Бомонт не живее в тази част на града. На две минути от апартамента му в която и да е посока нямаше никакви заведения.
Той се поколеба.
— Мисля, че открих нещо, Робърт — добави Алис.
— Какво?
— Може би разбрах какво означава фигурата от сянка.
31.
Хънтър нахлузи стари джинси и бяла тениска. Тънкият памучен плат се опъна на широките му рамене и прилепна за тялото му като втора кожа. Навсякъде във всекидневната му бяха разхвърлени вестници, списания и книги. Замисли се да подреди малко, но в това време на вратата са почука. Той взе пистолета си „Хеклер и Кох USP“, четирийсет и пети калибър, провери предпазителя, пъхна оръжието в колана на джинсите си и се приближи до вратата.
Разнесоха се три похлопвания.
— Робърт? Аз съм, Алис — извика тя отвън.
Хънтър отключи, махна веригата и открехна вратата.
На прага стоеше Алис Бомонт. Носеше черно кожено куфарче. Разпуснатата й руса коса блестеше дори на слабата светлина в коридора. В момента определено не приличаше на адвокат. Консервативният й костюм беше заменен с тесни сини джинси, черна памучна блуза с дълбоко деколте и черни, високи до коленете ботуши с квадратни токове. Гримът й пак беше лек, но малко по-дързък. Парфюмът й ухаеше на цветя и беше предизвикателен.
Робърт я гледаше мълчаливо.
— Може ли да вляза или ще говорим в коридора?
— Да, извинявай. — Той отстъпи и я покани да влезе. Апартаментът беше полутъмен. Светеше само лампата на масата за хранене.
Алис бързо огледа малката стая.
— Приятно… уютно — отбеляза тя. В гласа й нямаше ирония. — Но може малко да се подреди.
Хънтър затвори вратата и мина покрай нея.
— Не трябва ли да спиш по това време?
Тя се засмя.