— Хей, от какво живееш? Протеинови напитки, шотландско уиски и… — Тя бързо огледа кухнята. — Въздух.
— Диетата на шампионите — отговори Хънтър. — Ами онези, които Никълсън не е изпратил в затвора? Онези, които не са били осъдени заради процедурен пропуск или нещо друго? Ами жертвите на обвинените? Онези, които смятат, че държавата не е изпълнила дълга си? Възможно ли е някой от тях да е способен на такова отмъщение? Някой обвинявал ли е директно Никълсън, че е загубил някое дело?
Алис си наля бира и се върна във всекидневната.
— Трябва да призная, че не ми остана време да проверя. Но, повярвай ми, ако има връзка между убийството на Дерек и някое от делата му, ще я открия.
Робърт задържа погледа си на Алис. Нещо в естествения, самоуверен начин, по който тя говореше, му подсказа, че самочувствието й не е само перчене и поза, което беше изненадващо, като се имаше предвид, че тя работи в най-самонадеяната и самовеличаеща се правораздавателна агенция от всички в Калифорния — Окръжната прокуратура. Не, самоувереността й не беше само на думи, а се дължеше на убеденост в себе си и възможностите й.
— Втората жертва… — продължи тя и отпи малка глътка от бирата. — И той ли е бил адвокат, или прокурор?
Хънтър стана и се приближи до прозореца.
— По-лошо. Бил е ченге.
Очите на Алис се отвориха широко от изненада, а умът й вече започна да преценява последиците от това.
— Името му е Андрю Насхорн — добави Робърт.
— Детектив ли е бил?
— Да, допреди осем години.
Алис спря, както беше вдигнала чашата.
— Какво се е случило?
— Бил е прострелян в корема, докато гонел заподозрян в Ингълуд. Резултатът бил колапс на единия бял дроб, месец в болница и шест месеца отпуск по болест. След това вече не можел да се занимава с оперативна дейност и предпочел да остане в отдел „Поддръжка на операции“ в Южния район.
— И колко време е бил детектив?
Хънтър разбра, че Алис схваща бързо.
— Десет години.
Лицето й сякаш пламна от същото, което и Робърт си беше помислил преди няколко часа.
— Двамата с Дерек може да са имали общ случай — заяви тя. — Или дори повече от един. Десет години е дълго време на залавяне на престъпници.
Робърт се съгласи с това.
— Дерек беше прокурор двайсет и шест години. — Мислите на Алис вече течаха като пълноводна река. — Има вероятност да е съдил поне един извършител, който… Как му беше името?
— Андрю Насхорн.
— Който Насхорн е заловил.
Хънтър отново се съгласи.
— Това може да е първата реална връзка. Може би дори пробив. Ще съпоставя информацията и ще видя какво ще излезе.
Робърт погледна часовника си.
— Да, но не сега. И двамата се нуждаем от сън.
Алис кимна, но не помръдна. Очите й останаха приковани в него.
— Ти спомена, че има втора скулптура.
Той не отговори.
— Имаше ли възможност да провериш дали и тя изобразява фигури от сенки на стената?
— Алис, не чу ли какво казах? Трябва да поспим. И ти трябва да си починеш, и да престанеш да мислиш за разследването поне няколко часа.
— Има фигури от сенки, нали? Сега имаме нещо друго. Нова улика, оставена от убиеца? Какво представлява?
— Още не знаем — излъга Робърт.
— Разбира се, че знаете — предизвика го Алис. — Защо не искаш да ми кажеш?
— Защото ако ти кажа, щом се прибереш вкъщи, ще включиш компютъра си и ще търсиш в интернет, докато откриеш нещо. А и двамата се нуждаем от сън. Това означава и ти. Зарежи всичко. Дай на мозъка си няколко часа почивка или ще изпуши.
Алис спря пред шкафа във всекидневната, където бяха наредени няколко снимки в рамки, и взе онази най-отзад — младия и усмихнат Хънтър, облечен в колежанска тога по случай дипломирането. До него стоеше баща му. Изражението му говореше на целия свят, че в този ден няма по-горд от него. Алис се усмихна, върна снимката на шкафа и отново се обърна към Робърт:
— Ти изобщо не ме помниш, нали?
33.
Хънтър не трепна и не пророни нито дума. Втренчи се в Алис и потърси някакъв спомен в паметта си, но нямаше представа къде да го намери.
Когато я видя за пръв път вчера сутринта, нещо в нея му се стори познато, но не можа да се досети какво. След това нещата се развиха толкова бързо, че не му остана време да я провери. Той запази спокойствие.
— Трябва ли да те помня?
Тя отметна косата си на една страна.