— Предполагам, че не. Не съм от онези, които се запомнят.
Алис търсеше съчувствие или съжаление, но той не й го даде.
— Ти беше вундеркинд — добави тя. — Отиде да учиш в „Мирман“, специалното училище за надарени деца. Ако си спомням правилно, за теб се говореше, че коефициентът ти на интелигентност излиза от скалата. Дори за вундеркинд.
Хънтър се облегна на рамката на прозореца и усети, че пистолетът се притисна в гърба му.
От много ранна възраст лесно се виждаше, че е различен от останалите. Той разбираше нещата по-бързо от повечето и докато другите ученици обикновено завършваха прогимназия на четиринайсет години, Хънтър приключи с учебната програма до единайсетия си рожден ден. Не след дълго директорът на училището го препоръча в „Мирман“ за надарени деца на Мълхоланд Драйв.
— Но дори учебната програма в специалното училище не беше достатъчно трудна за теб. Завърши четирите години в гимназията за две, нали?
Споменът му за Алис придобиваше очертания.
— И ти учеше в „Мирман“ — каза Робърт.
Тя кимна.
— Бях в твоя клас, когато ти започна — усмихна се Алис. — Но ти не се задържа дълго. Само за няколко месеца взе учебната програма за цялата година и те преместиха в по-горен клас. За теб програмата в „Мирман“ беше толкова лесна, че им беше трудно да ти намерят място. И четирите гимназиални години станаха две, нали?
Той леко повдигна рамене.
— Знам, защото баща ми беше учител там.
Робърт я погледна. В очите й се появи тъга.
— Преподаваше философия.
— Господин Гелър? Господин Антон Гелър? — попита той и изведнъж ясно си спомни момичето — дребничко, закръглено, с тъмна коса и осеяно с лунички лице и лъскава шина на зъбите. Спомни си, че няколко пъти бе разговарял с нея, когато беше на четиринайсет-петнайсет години. Тя беше ужасно срамежлива, но много умна и симпатична.
— Да, господин Гелър е татко — отвърна Алис. — Помниш го, а?
— Той беше фантастичен учител.
Тя наведе глава.
— Знам.
— Сменила си цвета на косата си.
Тя се засмя.
— Блондинка съм от петнайсет години.
— Луничките ти са изчезнали.
Алис погледна Хънтър с доволно изражение, сякаш искаше да каже: „Наистина ме помниш!“
— Не, още са тук, но са скрити под слънчев загар и умело поставен грим. Шината обаче изчезна завинаги и доста отслабнах. — Тя отпи още една глътка бира. — Баща ми се гордееше с теб. Мисля, че ти беше най-добрият му ученик.
Робърт не каза нищо.
— Чух, че си отишъл в Станфорд с пълна стипендия и там си завършил за нула време. Взел си докторска степен по анализ на престъпното поведение и биопсихология, когато си бил само на двайсет и три.
Той продължаваше да мълчи.
— Това е внушително дори за ученик на „Мирман“. Баща ми казваше, че един ден вероятно ще станеш президент на Съединените щати или велик учен. Определено известна личност. — Алис премести тежестта си на другия крак. — Но аз предполагам, че си предпочел тръпката да преследваш психопати, а?
Робърт пак не отговори.
— Освен това си отказал пет покани да работиш във ФБР. Но докторската ти теза е станала задължително четиво в Академията им. — Тя млъкна и отново погледна снимката от дипломирането на Хънтър. — След като завърших „Мирман“, аз отидох в МТИ.
Повечето хора биха произнесли с гордост тези думи. Масачузетският технологичен институт е най-престижният и известен изследователски университет в САЩ и може би в света. Алис обаче изглеждаше смутена.
— Имам докторска степен по електроинженерство и компютърни науки.
— Предполагам, че си предпочела тръпката да работиш като изследовател за лосанджелиската прокуратура, а? — попита Робърт.
Тя се засмя.
— Разби ме. Истината е, че ми писна да съм хакер за правителството. Преди това работех за тях.
— В специалния отдел?
Сега беше ред на Алис да не отговори. Хънтър не настоя.
— Не се самозалъгвай — добави той. — Все още работиш за правителството.
— Е, да — призна тя. — Но причината е друга.
— По-благородна?
Алис се поколеба за миг.
— Може да се каже.
— Но пак си хакер — предизвика я Робърт.
Тя наклони глава на една страна по лукав, но очарователен начин.
— Понякога. И съжалявам. Затова знам толкова много за теб и какво си правил, след като си завършил „Мирман“. Когато окръжният прокурор Брадли ми каза, че ще работя с детектив от отдел „Убийства“ на име Робърт Хънтър, в главата ми нахлуха спомени от „Мирман“. Трябваше да разбера какво си правил оттогава досега.