— И това ни казва нещо много важно — добави Хънтър. — А именно, че убиецът не се паникьосва лесно.
— Защо? — попита Алис.
— Защото не я е убил. — Робърт се приближи до прозореца и разкърши схванатите си рамене и гръб. — Когато е чул, че болногледачката се връща в къщата, извършителят спокойно е прекратил работата си, угасил е лампите в стаята на Никълсън и е зачакал. Нейната съдба е била в ръцете му, не неговата в нейните.
— А повечето престъпници биха се изненадали, ако влезе някой, или биха се паникьосали, или биха нападнали и натрапника — поде мисълта му Блейк, — или биха избягали от местопрестъплението, без да довършат започнатото.
— Точно така. Съобщението на стената не е било планирано, а е мисъл, която му е хрумнала по-късно. Убиецът обаче го е видял като възможност да… ни предупреди за решителността и всеотдайността си, въпреки пагубното му естество върху психиката. — Хънтър махна резето и отвори прозореца. — Отначало не го осъзнахме, защото нямаше как да знаем, че той ще убие отново.
— Човекът е много самоуверен и безпроблемно се хвали с това — отбеляза Карлос и закачи и последната снимка на таблото. — Снощи вместо писмено послание той е решил да ни покаже, че има и чувство за хумор.
— Хевиметъл песента, която е пуснал — поясни Барбара.
Алис трепна.
— Прочетох за това в статията. Защо го е направил?
— Убиецът е надул стереоуредбата в лодката на Насхорн — обясни Гарсия. — Една и съща песен да се върти постоянно.
— И къде е чувството за хумор? — поклати глава тя.
— Песента, която убиецът е избрал, се нарича „Разпадам се“ — каза Робърт.
— И хорът пее, че някой се разпада на парчета и иска отново да бъде сглобен — добави Карлос.
Алис се сепна.
— Присмива ни се — рече капитан Блейк и се облегна на бюрото на Гарсия. В гласа й прозвуча гняв, а в очите й светна стоманен блясък. — Той е не само достатъчно луд, за да убие щатски прокурор и лосанджелиски полицай, но и достатъчно дързък, за да ни дразни със съобщения, написани на стените, песни с многозначително съдържание, скулптури, направени от плътта на жертвите си, и фигури от сенки. Убиецът си прави свой личен цирк, по дяволите. И клоуните сме ние.
Никой не каза нищо.
Алис отново беше насочила вниманието си към таблото със снимките.
— Какво видяхте, когато осветихте тази скулптура? — Тя посочи единия фотос. — Знам, че не чакате в лабораторията да направят още едно копие, за да разберете. Снощи я огледахте, нали?
— Да.
— Какво видяхте? — попита и Барбара. — Сенки на четиримата конници на Апокалипсиса?
Карлос се върна до бюрото си, взе голям кафяв плик и извади снимка. Обърна я и я показа на останалите.
— Ето, това.
36.
Гарсия отиде до таблото и закачи новия фотос под групата снимки на скулптурата, намерена в лодката на Насхорн.
Капитан Барбара Блейк и Алис изопнаха вратове и присвиха очи едновременно, като в синхронизирано танцово движение.
— Използвахме мощния прожектор на криминалистите — обясни Хънтър. — Така успяхме да снимаме сенките. Не беше необходима светкавица на фотоапарат. Отне ни известно време, докато намерим правилния ъгъл. Всъщност убиецът ни беше показал точно откъде да гледаме скулптурата. Беше ни оставил улика.
Барбара и Алис, изглежда, не слушаха Робърт. За тях през последните няколко секунди сякаш целият свят беше изчезнал и бе останала само снимката, която Карлос току-що беше закачил на таблото.
Капитан Блейк заговори първа. Думите излизаха от устата й бавно, обвити от съмнение.
— Какво е това, по дяволите?
Хънтър скръсти ръце и отново погледна изображението, за което мислеше непрекъснато, откакто го видя за пръв път снощи.
— На какво ти прилича, капитане?
Тя си пое дълбоко дъх. Китките на Андрю Насхорн бяха завързани и леко повдигнати нагоре, сякаш се опитва да хване летяща топка, и хвърляха върху стената сянка, която наподобяваше изкривено лице. Счупените, извити и обезформени пръсти сочеха нагоре и приличаха на криви рога.
— На огромна глава на чудовище с рога или нещо подобно. Може би дявол. — Барбара присви очи по-силно и поклати глава. Не можеше да повярва на очите си, докато гледаше сенките на четирите фигури, направени от завързаните два по два отрязани пръста.
Начинът, по който убиецът вещо беше издялал фигурите — заоблени и уголемени на върха, извити в средата и тънки в основата — и после ги беше поставил в зависимост от източника на светлина, беше хипнотичен. Творба на болен гений. Когато се осветяха под определен ъгъл, сенките на двете изправени фигури приличаха на двама човека, гледани в профил. Сенките на лежащите фигури също наподобяваха хора, които обаче лежаха един върху друг.