— Госпожице Никълсън? — Робърт протегна ръка.
Тя стана, но не отвърна на жеста.
— Детектив, може ли да поговорим? — Гласът й беше спокоен, доколкото съумяваше да се владее.
— Разбира се. — Робърт прибра ръката си и бързо огледа залата. — Ако дойдете с мен, ще намеря тихо място. — Той я поведе през тълпата и използва служебната си карта, за да отвори едната от магнитните въртележки и да навлязат по-навътре в сградата. Качиха се в асансьора, Оливия махна слънчевите си очила и прибра на тила си разпуснатите си руси коси. Очите й все още бяха зачервени от плач и безсъние. Гримът умело скриваше тъмните сенки под очите й, но въпреки това изглеждаше изтощена. Хънтър виждаше, че я измъчва неизвестността кой е убил баща й.
Той натисна бутона за първия етаж, където се намираха залите за пресконференции и стаите за срещи. Не можеше да използва кабинета си заради таблото със снимките, копието на скулптурата и разхвърлените навсякъде материали от разследването. Стаите за разпити на втория етаж бяха твърде зловещи с металните си маси, голи стени, големи еднопосочни огледала и липса на прозорци. Главната зала за конференции или някоя от по-малките стаи за срещи беше много по-добър избор.
Двамата пътуваха мълчаливо в асансьора и излязоха в дълъг, широк и ярко осветен коридор. Робърт натисна дръжката на вратата на първата стая за срещи вдясно. Беше отключена и празна. Той запали лампите и покани Оливия да влезе.
— С какво мога да ви помогна, госпожице Никълсън? — попита и посочи единия от петте стола около малката елипсовидна маса.
Тя не седна. Дръпна ципа на чантата си, извади сутрешния вестник и го сложи на масата.
— Това ли се е случило и с баща ми? — Клепачите й бяха като язовири, препълнени със сълзи, и беше само въпрос на време да се пръснат. — Убиецът използвал ли е части от тялото на баща ми, за да създаде някаква извратена скулптура?
Робърт се постара да говори спокойно и без да жестикулира:
— Тази статия не е за убийството на баща ви.
— Но е за много сходно убийство — троснато отвърна Оливия. — Убийство, което според статията разследвате вие. Вярно ли е?
Хънтър издържа на погледа й.
— Да.
— Окръжният прокурор Брадли ме увери, че всички правят всичко възможно да изправят пред съда чудовището, което нахлу в дома на баща ми, и че детективите, разследващи случая, са най-добрите в полицията и че работят само по убийството на баща ми. Ето защо единственото логично заключение е, че двете убийства са свързани. — Тя потърси отговор в лицето на Робърт, но не откри нищо. — Моля ви, не ме обиждайте, като ми кажете, че въпросите за скулптурата, които зададохте на мен и на сестра ми онзи ден, бяха, защото сте намерили парче метал от счупена скулптура в дома на баща ми.
Лицето на Хънтър не издаде нищо, но той разбра, че играта свърши.
— Моля ви, госпожице Никълсън, седнете. — Този път издърпа стол за нея и премина към първия етап за справяне с индивиди, в които са надделели чувствата — предприемането на простички, непредизвикателни стъпки, за да намали тревожността им. Ако е възможно, да ги убеди да седнат — седящото положение е по-отпускащо от стоенето прав — физически и емоционално. — Моля ви — настоя.
Оливия най-после седна.
Хънтър се приближи до охладителя за вода в ъгъла, напълни две пластмасови чаши с леденостудена вода, занесе ги на масата и се настани срещу жената.
Вторият етап беше да дадеш на човека нещо за пиене. Това привежда в действие храносмилателната система, създава работа на организма и го разсейва от задаващата се атака на паника. Студената напитка в горещ ден охлажда тялото и чувството е много успокояващо.
Робърт отпи пръв от водата, давайки пример. След няколко секунди и Оливия направи същото.
— Извинявам се, ако съм ви оставил с убеждението, че лъжа вас и сестра ви — каза той, като я гледаше в очите. — Не съм имал такова намерение.
— Но излъгахте за парчето от скулптура, намерено в стаята на татко. — В тона й прозвуча обида.
Робърт кимна.
— Знанието за детайлите на местопрестъплението или за жестокостта на социопатите не помага на хората да понесат скръбта и често има обратен ефект. Повярвайте ми, госпожице Никълсън. Виждал съм го много пъти. Разговорът с вас и сестра ви онзи ден и без това беше труден. Нямаше причина да засилвам болката ви. Отговорите ви нямаше да се променят, ако ви бях казал истината за скулптурата.