Оливия отпи още една глътка вода, остави чашата на масата и се втренчи в нея, очевидно обмисляйки следващите си думи.
— Какво е? — попита тя.
Хънтър направи гримаса, сякаш не разбираше какво го пита.
— Какво представлява скулптурата? Какво е направено от… — Тя не можа да довърши изречението си. Очите й отново се напълниха със сълзи.
— Нищо определено — отвърна Робърт. — Безформена купчина.
— Имаше ли някакво значение?
Последното, което Хънтър искаше, беше да засили болката й, но не виждаше друг начин, освен отново да излъже. Не можеше да компрометира разследването и нямаше доказателство, че Алис е открила истинското значение на фигурите от сенки.
— Ако има такова, още не сме го разбрали.
Оливия гледаше изпитателно Робърт. Тя впери в него големите си зелени очи и после реши, че той казва истината. Посегна към чашата си, но не я поднесе към устата си. Това беше само нервна реакция, за да попречи на ръцете си да треперят, но не можа.
— От няколко дни не мога да спя — каза тя, отмести очи и насочи поглед към отсрещната стена. — Предпочитам да стоя будна, отколкото да затворя очи и да сънувам кошмари.
Хънтър мълчеше. Съмняваше се дали ще утеши Оливия, ако й каже, че той живее по този начин през по-голямата част от живота си.
— Знаехме, че на татко не му остава много, и колкото и да беше трудно, мислех, че сме се подготвили. — Тя поклати глава и устните й потрепериха. — Оказа се, че не сме подготвени. Но да разбираме подробностите за случилото се по този начин… — Бутна вестника към Хънтър и не добави нищо повече.
— Още веднъж съжалявам — каза той, без да поглежда вестника. — Трябваше да взема решение и го направих въз основа на опита ми с опечалени семейства на жертви на убийства.
Произнесе думите си с нежен тон, който сякаш въздейства на Оливия.
— Убийството вчера… — Погледът й се отмести към вестника на масата и после отново се върна на Хънтър.
— Има ли връзка?
Въпросът й само засегна тема, която той нямаше как да избегне.
— Съдейки по онова, което сме установили досега, да, смятаме, че двете престъпления са извършени от един и същи човек — отвърна Хънтър и побърза да добави:
— Очевидно сте прочели статията. — Той кимна към вестника.
— Да.
— Говори ли ви нещо името Андрю Насхорн?
— Не. — Оливия поклати глава.
— Лицето на снимката във вестника не ви ли е познато?
— Когато прочетох статията сутринта, и аз си зададох същия въпрос, детектив. Но нито името, нито лицето ми говорят нещо. Дори ако баща ми го е познавал, не си спомням да е споменавал за него. И не си спомням да съм го виждала.
Робърт прие думите й, като леко наклони глава на една страна.
Оливия допи водата в чашата си и прикова Хънтър с умоляващ поглед.
— Засега не знаете много, нали, детектив? — Тя замълча за част от секундата. — И, моля ви, не ме лъжете пак. — Гласът й потрепери.
Робърт зачака, докато се чудеше какво да отговори. Трепетното очакване в поведението й беше наелектризиращо.
— В момента разполагаме с откъслечни факти, които се опитваме да свържем. Но бележим напредък — увери я той. — Не мога да разкрия повече. Съжалявам. Надявам се, че разбирате.
Оливия дълго мълча.
— Знам, че нищо няма да върне баща ми, детектив, но ми се гади от мисълта, че чудовището, което отне живота му, още е на свобода и убива… и че може би никога няма да бъде осъдено. Моля ви, не позволявайте това да се случи.
39.
Беше сутрин, но никой не се съмняваше, че днес ще бъде поредният зноен летен ден. Ясното синьо небе се съчетаваше с ярка, пареща светлина и макар че още беше рано, горещината вече беше потискаща. Климатикът в колата на Гарсия работеше на пълни обороти, докато двамата с Хънтър отиваха към Института по съдебна медицина. Доктор Хоув беше приключила с аутопсията на Андрю Насхорн.
Робърт седеше мълчаливо, отпуснал лакът на дръжката на вратата и подпрял с юмрук брадичката си. Макар че сякаш наблюдаваше какофонията на сутрешното движение по улиците, мислите му бяха другаде. Силните думи на Оливия още отекваха в ушите му. Отлично разбираше терзанията на двете сестри.
Само няколко седмици, след като Хънтър получи докторската си степен по анализ на престъпното поведение и биопсихология, баща му, който работеше като пазач на филиал на „Банк ъв Америка“ в центъра на града, беше прострелян в гърдите по време на катастрофално объркал се обир. Бори се за живота си дванайсет седмици в кома. И Робърт непрекъснато седеше до него, и вярваше, че присъствието му, гласът му или може би докосването му ще помогнат на баща му да намери сили да се съвземе, но грешеше.