— Извинете, не чух името ви — каза Робърт.
— Оливия Никълсън.
Хънтър вече беше забелязал по-светлата ивица кожа на безименния й пръст. Тя наскоро се беше развела или овдовяла. Повечето вдовици в Америка не желаят да се разделят с венчалните си пръстени и бързо се отказват от фамилното име на съпруга си. Оливия изглеждаше млада за вдовица, освен ако не се беше случила някаква трагедия, затова Хънтър предположи, че е разведена.
— Може ли да поговорим на някое по-уединено място, госпожице Никълсън? — попита той и посочи всекидневната.
— Какво пречи да говорим тук? — предизвикателно отвърна тя. — Какво става? Защо е всичко това?
Робърт погледна двамата полицаи до стълбището, които слушаха внимателно. Те веднага схванаха намека му и тръгнаха към предната врата. Хънтър отново насочи вниманието си към Оливия.
— Болестта на баща ви не сложи край на живота му. — Той изчака тя напълно да проумее думите му и после продължи: — Той е бил убит.
— Какво? Но това е… нелепо.
— Моля ви, седнете — настоя Робърт.
Оливия въздъхна и очите й отново се напълниха със сълзи. Най-после отстъпи и последва детектива във всекидневната. Хънтър не искаше тя да влиза в стаята, където беше младата болногледачка.
Оливия седна на светлокафявото кресло до прозореца. Робърт се настани на канапето срещу нея.
— Искате ли вода? — предложи той.
— Да, моля.
Хънтър изчака до вратата, докато полицаят донесе две чаши вода, и даде едната на Оливия, която я изпи на големи глътки.
Той отново седна на мястото си и със спокоен тон обясни, че в ранните часове на утрото някой е влязъл в къщата и в стаята на господин Никълсън.
Оливия не престана да трепери и да плаче, и естествено, питаше за всичко.
— Не знаем защо е бил убит баща ви, нито как извършителят е проникнал в къщата. Засега имаме купища въпроси и никакви отговори. Но ще направим всичко възможно да го открием.
— С други думи, нямате представа какво се е случило тук — ядосано избухна тя.
Хънтър не отговори.
Оливия стана и започна да крачи из стаята.
— Не разбирам. Кой би искал да убие баща ми? Той беше болен от рак. И без това умираше. — Очите й отново се насълзиха.
Робърт пак не каза нищо.
— Как? — попита тя.
Той я погледна.
— Как е бил убит?
— Трябва да изчакаме аутопсията, за да бъдем сигурни за причината за смъртта.
Оливия се намръщи.
— Тогава откъде знаете, че е бил убит? Застрелян ли е? Наръган с нож? Удушен?
— Не.
Тя изглеждаше озадачена.
— Тогава откъде знаете?
Хънтър стана и се приближи до нея.
— Знаем.
Погледът й се отмести към стълбището.
— Искам да се кача в стаята му.
Той внимателно сложи ръка на лявото й рамо.
— Моля ви, повярвайте ми, госпожице Никълсън. Влизането в стаята няма да отговори на въпросите ви, нито да облекчи болката ви.
— Защо? Искам да знам какво се е случило с него. Защо не ми казвате?
Хънтър се поколеба за миг. Съзнаваше, че тя има право да знае.
— Тялото му е осакатено.
— Боже мой! — Оливия сложи ръце на устата си.
— Знаем, че вие и сестра ви сте били тук снощи. Вечеряхте с баща си, нали?
Оливия трепереше толкова силно, че едва кимна.
— Моля ви — каза Робърт. — Нека това да бъде последният спомен за баща ви.
Тя избухна в отчаяни ридания.
7.
Следобед Хънтър и Гарсия се върнаха в кабинета си на петия етаж в сградата на полицейската администрация на Западна първа улица. Там беше настанен новият оперативен щаб на лосанджелиската полиция, след като почти шейсет години се беше помещавал в Паркър Сентър.
След като чу новината, капитан Барбара Блейк също прекъсна почивния си ден и сега чакаше двамата детективи с куп въпроси.
— Вярно ли е онова, което чух? — попита тя и затвори вратата. — Някой е разчленил жертвата?
Робърт кимна, а Карлос й даде няколко снимки.
Барбара Блейк беше шеф на отдел „Обири и убийства“ от три години. Избрана от бившия шеф Уилям Болтър и одобрена от кмета на Лос Анджелис, тя бързо си спечели име на сериозен човек с железен юмрук. Блейк беше интересна жена — стилна, привлекателна, с дълга черна коса и студени черни очи, които караха повечето хора да треперят. Не се плашеше лесно, не се оставяше да я будалкат и нямаше нищо против да ядосва високопоставени политици и правителствени служители, ако това означаваше да си свърши работата.