Уилям Фокнър
Слаб по химия
Джоел Флинт лично телефонира на шерифа да съобщи, че е убил жена си. И след като шерифът и помощникът му стигнаха на местопрестъплението — повече от двайсет мили трябваше да изминат с колата си до откъснатия, запуснат край, гдето живееше старикът Уесли Причъл — сам Джоел Флинт ги посрещна на вратата и ги покани да влязат. Той не беше тукашен: чужденец, янки, който преди две години бе дошъл в тия краища с някакъв странстващ цирк, където обслужваше пиянко — ярко нашарена сергия, върху която се въртеше колело от рулетка и посочваше печалби измежду наредените околовръст никелирани пистолетчета, бръсначи, фалшиви часовничета, хармоники, — а щом циркът замина, той остана и подир два месеца се ожени за единственото живо дете на Причъл — една малоумна близо четирийсетгодишна стара мома, която до момента бе споделяла, кажи-речи, отшелническото съществуване на своя сприхав, грубонравен баща в неговата малка, но нелоша ферма.
Ала дори и след женитбата старият Причъл като че се постара да няма много вземане-даване със зет си. Построи за младоженците нова къща — малка, отдалечена на две мили от неговата — и там щерка му се хвана да отглежда пилци за пазара. Според мълвата старият Причъл, който и без това почти никъде не ходеше, не бе стъпвал в новата къща, тъй че виждаше своето последно, все още живо чедо само веднъж седмично. Това ставаше неделен ден, когато дъщеря му и нейният съпруг се качваха в раздрънкания камион, с който зетят караше пилетата на пазара, и отиваха да обядват с Причъл в старата му къща, където той сам си готвеше и се грижеше за останалото домакинство. Съседите обаче смятаха, че в същност единствената причина, за да допусне Причъл зетят да стъпи в дома му дори и тогава, се криеше във възможността поне веднъж седмично дъщерята да му сготви прилично топло ястие.
През следващите две години зетят чат-пат се мяркаше в Джеферсън, центъра на околията, но по-често го виждаха и чуваха в селцето на кръстопътя близо до дома му. Мъж в средата на четирийсетте, той не бе нито нисък, нито висок, нито слаб, нито пълен (впрочем двамата с тъст му можеха с лекота да хвърлят онази еднаква сянка, която по-късно наистина за кратко време хвърляха), с хладно, презрително, интелигентно лице и провлачен глас, с който разказваше пикантни истории, почерпени от богати на какво ли не далечни краища, които неговите слушатели изобщо не бяха виждал и; обитател на големите градове, макар, според собствените му думи, никога да не се е задържал за по-дълго в някой от тях, той още през първите три месеца от пребиваването си сред местните жители успя да порази хората, чийто начин на живот бе приел за свой, с един конкретен личен навик, с който стана известен навред из околията — за него знаеха дори хора, които изобщо не го познаваха. Този навик бе крещящо и високомерно пренебрежение — понякога демонстрирано даже без предизвикателство, причина или повод — към местния ни южняшки обичай да пием уиски, смесено със захар и разредено с вода. Тази комбинация той наричаше „ликьор“, „детски сироп“ и пиеше нашето свирепо, жестоко, незаконно и неотложно домашно ечемично уиски, без да го залива дори с глътчица вода.
А после, онази последна неделна сутрин, телефонирал на шерифа, че е убил жена си, дочакал полицаите пред дома на тъста си и рекъл:
— Пренесъл съм я в къщата, затуй няма нужда да си хабите думите, да ме поучавате, че не е трябвало да я пипам, додето не дойдете.
— Не си направил лошо, че си я вдигнал от мръсотията — отвърнал шерифът. — Злополука, нали? Стори ми се, тъй каза.
— Тогава ти се е сторило грешно — отговорил Флинт. — Казах, че съм я убил.
И това беше всичко.
Шерифът докара Флинт в Джеферсън и го затвори. Същия ден след вечеря той влезе през страничната врата в кабинета, където вуйчо Гейвин ме напътстваше в разрешаването на един казус. Вуйчо Гейвин бе само областен прокурор, не окръжен. Но двамата с шерифа, който с известни прекъсвания заемаше този пост дори от по-дълго време, отколкото вуйчо Гейвин — своя, бяха приятели през всичките тия години. Приятели — в смисъл доколкото двама души, които играят заедно шах, са приятели, независимо че понякога техните цели са коренно противоположни. Веднъж ги чух да говорят за това.
— Мен ме интересува истината — каза шерифът.
— Мен също — отвърна вуйчо Гейвин. — Но тя е голяма рядкост. Затуй повече се интересувам от справедливостта и човека.
— Истината и справедливостта не са ли едно и също? — запита шерифът.
— Откога? — каза вуйчо Гейвин. — През живота си съм виждал истина, която може да бъде всичко друго под слънцето, но не и правда, също съм виждал справедливостта да си служи с методи и средства, които не бих желал да докосна и с три метрова пръчка.