Шерифът заразказва за убийството, изправен, надвиснал над настолната лампа — грамаден мъж с малки остри очи, който говореше над буйните, разрошени, преждевременно побелели коси на вуйчо Гейвин и неговото живо, издължено лице, докато той седеше буквално на тила си, вдигнал кръстосани крака на бюрото, хапеше края на лулата си от царевичен кочан и намотаваше и размотаваше около показалеца си своята верижка за часовник с прикрепената към нея емблема „Фи Бета Капа“, която бе получил в Харвард.
— Защо е убил? — обади се вуйчо Гейвин.
— Същото го попитах и аз — отвърна шерифът, — а той: „Защо мъжете убиват съпругите си? Да речем, заради застраховка.“
— Глупости — рече вуйчо Гейвин. — Жените са тия, които убиват съпрузите си заради непосредствена материална облага — застрахователни полици, подстрекавани от обещания (искрени или не) на друг мъж. Мъжете убиват съпругите си от омраза, от гняв, от отчаяние или просто за да ги накарат да млъкнат, след като нито подкуп, нито дори елементарното пренебрежение не са в състояние да обуздаят женския език.
— Така е — съгласи се шерифът. Сетне замига с дребните си очички срещу вуйчо Гейвин. — Изглежда, като че е искал да бъде пъхнат в затвора. Не че се остави да бъде арестуван, защото е убил жена си, а сякаш е извършил убийството именно с цел да бъде затворен, арестуван. И пазен.
— Защо? — запита вуйчо Гейвин.
— Да, защо — отвърна шерифът. — Когато човек нарочно заключва вратите след себе си, това значи, че се страхува. А човек, който доброволно се оставя да бъде затворен, заподозрян в убийство… — втренчи острите си очички във вуйчо Гейвин, не ги отклони близо десет секунди, през което време вуйчо Гейвин го гледаше също тъй твърдо — допуска това, защото не се бои. Изобщо. Понякога се срещат хора, които не се страхуват от нищо, нито дори от себе си. Той е един от тях.
— Щом целта му е била да го арестуваш, защо си постъпил така? — попита вуйчо Гейвин.
— Смяташ, че трябваше да поизчакам? Спогледаха се за момент. Вуйчо Гейвин бе престанал да върти верижката си.
— Добре — поде той, — ами старикът Причъл…
— Тъкмо щях да стигна до него — прекъсна го шерифът. — Нищо.
— Как нищо? — зачуди се вуйчо Гейвин. — Дори не го видяхте?!
Тогава шерифът ни разказа как тримата с помощника му и Флинт стоели в преддверието, когато ненадейно съзрели стареца да се взира към тях през един прозорец — вдървено, бясно лице, което за секунда надникнало свирепо зад стъклото и сетне се дръпнало, изчезнало, оставяйки впечатление за ожесточено тържество и яростен триумф, пък и за нещо друго…
— Страх? — повтори шерифът. — Не. Казвам ви, той не се страхуваше… — О — усети се той. — Ти питаше за Причъл…
Този път се вгледа толкова продължително във вуйчо Гейвин, че на края той се обади:
— Хайде, продължавай.
Сега шерифът разказа как влезли в къщата, в хола, как спрели и потропали на заключената врата на стаята, зад чийто прозорец зърнали лицето, как дори повикали старика Причъл по име и пак не получили никакъв отговор. После преминали нататък и в едно от вътрешните помещения открили мисис Флинт, положена на легло с пушечна рана в тила, а разбрицаният камион на Флинт стоял спрян пред задното стълбище, сякаш съпрузите току-що били слезли от него.
— В камиона имаше три убити катерички — добави шерифът. — Според мен бяха застреляни на разсъмване.
По стълбите имало кръв и по земята между началото на стълбището и камиона, сякаш покойната била застреляна от камината, докато ловджийската пушка, все още с гилзата от изстреляния куршум в своя пълнител, стояла подпряна зад холната врата, така както би я оставил всеки на влизане в къщата. После шерифът се върнал в хола, почукал отново на заключената врата…
— Откъде беше заключена? — попита вуйчо Гейвин.
— Отвътре — отвърна шерифът.
… и извикал срещу бездушното дърво, че ще влезе насила, ако мистър Причъл с добро не отвори, след което този път получил отговор: грубоватият старчески глас разярено закрещял:
— Махайте се от къщата ми! Арестувайте оня убиец и се разкарвайте оттук!
— Ще трябва да дадете показания — обяснил шерифът.
— Ще дам показания, когато му дойде времето! — креснал старикът. — Разкарайте се от къщата ми, всичките!
Тогава шерифът пратил помощника си да доведе с колата най-близкия съсед, а той и Флинт останали да чакат, додето помощникът се върнал с някакъв мъж и съпругата му. После довели Флинт в града, затворили го и шерифът телефонирал в дома на Причъл, откъдето отговорил съседът и казал, че старецът продължава да стои заключен в стаята, отказвал да излезе и дори да говори, само заповядвал на всички (вече били пристигнали и други съседи, след като вестта за трагедията се разнесла) да си вървят. Ала неколцина от тях решили да останат независимо от приказките на побъркания старец и погребението щяло да бъде утре.