— И това е всичко, така ли? — попита вуйчо Гейвин.
— Това е всичко — потвърди шерифът. — Защото вече е твърде късно.
— Тоест?
— Мъртъв е не този, който би трябвало да умре.
— Случва се — рече вуйчо Гейвин. — И какво?
— Оная работа с глинената кариера.
— Каква работа с глинената кариера?
Цялата околия знаеше за глинената кариера на стария Причъл: един мек глинен пласт, разположен посред имението му, откъдето обитателите на близката околност черпиха материал — но само в случаите, когато успяваха да изкопаят достатъчно, преди мистър Причъл да ги забележи и прогони — за изработка на доста полезни, макар и груби глинени съдове. Поколения наред разни хлапета изравяха оттам индиански и даже аборигенски реликви — кремъчни остриета за стрели, блюда, черепи, бедрени кости, лули, — а преди няколко години група археолози от щатския университет подхванаха разкопки, които продължиха до появата на старика Причъл, този път с чифте в ръце. Тъй или иначе всички знаеха за кариерата, но мисълта на шерифа бе за друго и сега вуйчо Гейвин слушаше, седнал изправен на стола, свалил краката си на пода.
— Изобщо не съм чувал за това — рече той.
— Известно е на всички тамошни жители — отвърна шерифът. — Би могъл да го наречеш нещо като местно спортно развлечение. Началото се сложи преди месец и половина с идването на трима северняци. Искали да купят цялото имение на стария Причъл, та да вадят глина и от нея да правят някакъв вид настилка за пътища, тъй разбрах. Съседите наоколо още следят усилията им да купят земята. Явно тия северняци са действените в цялата околия, които не са разбрали, че старият Причъл няма никакви намерения да им продава глината, камо ли фермата.
— Те са му предложили някаква сума, естествено.
— И то сигурно добра. Колебае се от двеста и петдесет до двеста и петдесет хиляди долара в зависимост от това, кой го казва. Но тия северняци не знаят как да го обработят. Ако чисто и просто седнат и го убедят, че няма човек в околията, който да не се надява, че той няма да я продаде на тях, сигурно ще успеят да го купят за нула време. — Втренчи се във вуйчо Гейвин, като отново замига насреща му. — Та ето защо не е мъртъв този, който трябваше да бъде. Ако е извършил убийството заради глината, сега той ни на йота не се е доближил до нея. Напротив — отдалечил се е. Преди между него и парите на тъст му не е имало никаква преграда освен евентуалните лични предпочитания, надежди и чувства на онази слабоумна жена. А сега го очаква килия и навярно въже. Във всичко това няма никакъв смисъл. Ако се е страхувал от жена си като възможен свидетел, то той не само ликвидира свидетеля, преди да е възникнало каквото и да е за освидетелстване, но също и преди да се е появил самият свидетел, за да бъде ликвидиран. Той просто постави на гърдите си табела: „Вижте ме, забележете ме“, адресирана не само към нашата околия и нашия щат, а изобщо към всички, които вярват в Библията, дето е казано: „Не убивай.“ Постъпи така, че да бъде затворен в онова място, което е създадено, за да го накаже за неговото престъпление и да му попречи да извърши ново. Тук има нещо сбъркано.
— Надявам се — отвърна вуйчо Гейвин.
— Надяваш се?
— Да. Надявам се, че има нещо сбъркано в това, което вече се случи, а не — че започнатото още не е довършено.
— Как още не е довършено? — удиви се шерифът. — Как може той да довърши каквото и да е имал за цел да извърши? Нима не е в момента зад решетките? Нима единственият човек в околията, който би могъл да го защити, не е баща на жената, която той бе така добър да признае, че е убил?
— Изглежда си прав — отвърна вуйчо Гейвин и додаде: — Има ли някаква застраховка?
— Не знам — отговори шерифът. — Утре ще проверя. Но не това ми е мерак да узная. Искам да разбера защо пожела да бъде затворен в пандиза. Защото, пак ти казвам, той няма страх, никога не е имал. А ти вече направи предположение кой в тая история би могъл да се страхува.
Ала още не бе дошло време да научим отговора. Оказа се, че застраховка има. Но тъкмо когато разбрахме за това, се случи нещо друго, което временно измести всичко останало на заден план. Призори на следната утрин тъмничарят в затвора отишъл да надзърне в килията на Флинт и я заварил празна. Не бе си послужил с насилие. Просто бе излязъл от килията, от затвора, далеч от града, очевидно и от околията, без следа, без знак, без да се намери поне един човек, който да го е видял или да е видял някой, приличен на него. Слънцето още не бе изгряло, когато отворих на шерифа страничната врата към кабинета, а като стигнахме спалнята, вуйчо Гейвин вече бе станал и седеше в леглото си.